Патрик Лий - Проломът

Насила извиква образа на Емили в мислите си. Тя стои тук с него и заслужава възмездие. Но вместо воля образът му донася разбиране — сега той знае защо не е дръпнал спусъка. Не от съжаление. А от мисълта какво би си помислила тя за него, ако беше тук и виждаше какво прави. Травис не вярва в задгробния живот. Емили я няма, отишла си е завинаги, но това е без значение, той знае какво би си помислила за това. И че страшно ще се срамува от мнението й.

Усеща как пистолетът се изплъзва от ръката му още преди командосът да се появи на вратата и да му изкрещи да го хвърли. Миг по-късно вече лежи на пода, обгазен, неспособен да задържа повече дъха си.

M$

— Това е невъзможно — промълви Пейдж.

Чуваха виковете от мъглата. Предните редици на прииждащото гъмжило вече бяха на по-малко от една пресечка. Сградите непосредствено около Театерщрасе 7 бяха корпоративни и търговски центрове, пустеещи в този час, а това означаваше, че тълпата идва от по-отдалеч. Но вече пристигаше. Безумното движение на лъчите на фенерите наближаваше с всяка секунда. Травис си помисли за животинската ярост на участниците в опита от видеото, които се бяха втурнали към човека в клетката. Тук мащабът на ситуацията бе увеличен хилядократно. Сега клетката бе Театерщрасе 7 и всички в нея бяха мишени на ефекта, който сигурно стигаше до покрайнините на Цюрих.

Предният фронт на тълпата бе на по-малко от минута от тях. Хората се стичаха между сградите на запад и по двата най-близки моста над реката на юг.

Телефонът на Пейдж иззвъня и тя отговори. Беше някой от кръжащия високо в небето АУАКС. Травис едва чуваше тихия глас, който съобщаваше за нещо странно долу в града.

— Забелязахме — отговори Пейдж.

Снайперистите и наблюдателите един по един докладваха за състоянието си. Вече бяха заели позициите си на прозорците.

Реалността на онова, което предстоеше да се случи, се спусна върху Травис като отровен облак. Видя как той се спуска и върху Пейдж, която гледаше как светлините се носят към сградата. Най-близките вече бяха преминали мостовете.

И последният снайперист докладва, че е в готовност. Травис си представяше как карабините им мълчаливо следят приближаването на тълпата в очакване на заповед.

— Трябва просто да ги пуснем да влязат — каза Травис.

— Но те ще избият всички ни — възрази Пейдж.

— Да.

Беше изненадан колко малко страх чу в собствения си глас. И колко малко страх изпитваше всъщност. Може би ставащото просто надхвърляше способностите му да го проумее. Оставаше му единствено логиката.

— Вината не е тяхна — каза той. — По-добре да умрем ние, отколкото стотици от тях. Изборът изобщо не е труден.

За момент видя съгласие в очите на Пейдж. Какви други възможности имаха?

И тогава изражението й се промени, и Травис моментално разбра защо. Отвратителната ефективност на капана на Пилгрим бе повече от ясна. Просто нямаше излизане от него. Дори чрез самоубийство.

— Господи — прошепна той.

Видя в мислите си какво ще се случи тук след по-малко от минута, ако се въздържат да стрелят и пуснат тълпата да влезе. Видя как телата се втурват нагоре по стълбите подобно на изпусната под налягане течност. Видя ги как се катерят един през друг и разкъсват джунглата проводници, изпълваща всеки етаж. Как се изсипват на откритите участъци с металните кутии и тънките жици на датчиците, които почти със сигурност не бяха примамки.

— Ако бомбата гръмне, тълпата ще загине така или иначе — каза Пейдж. — Целият град ще загине.

Травис го чуваше в гласа й — потвърждение на всичките й страхове, свързани с тази сграда. Тук най-сетне имаше резервен заложник. Онзи, когото Пилгрим не би се поколебал да убие.

Но тя изглеждаше и объркана. Ужасно объркана. И дори в този напрегнат момент на Травис му се струваше, че знае защо. Защото като че ли цялата сграда бе посветена именно на тази развръзка. Цялата сграда бе вторият заложник. Къде тогава беше оръжието, върху което Пилгрим е работил цяло десетилетие?

Мислите му бяха прекъснати от нечий вик от тълпата, по-ясен от останалите. Беше яростен, див и толкова пронизителен, че можеше да принадлежи единствено на много малко момиче, може би на по-малко от десет.

Първите редици на тълпата бяха на по-малко от двайсет секунди от сградата.

— Мамка му, мамка му, мамка му… — ругаеше Пейдж.

Травис се запита колко ли деца има в това множество, но само за момент. Вече знаеше колко са. Всяко хлапе от Цюрих щеше да е навън в най-скоро време.