Патрик Лий - Проломът

— Не ти благодарих, както подобава — каза тя. — По-рано, когато пристигнахме в Бордър Таун. Зная, че ти казах благодаря, но исках да споделя и нещо повече. Исках… — Отново замълча. Изглеждаше някак обезсърчена. — Просто трябваше да кажа нещо повече. Не съм сигурна какво. Съжалявам, ако говоря безсмислици.

Травис я наблюдаваше; тя бе свела очи, сякаш избягваше погледа му.

— Недей съжалява — отвърна той толкова тихо, че за момент се зачуди дали го е чула.

Тя го погледна. В очите й имаше нещо, което не бе забелязал досега. Нещо уязвимо. Последният човек, който го бе гледал по този начин, бе Емили Прайс.

Не беше чак толкова зле за последен момент, ако това наистина бе краят.

Без да изпуска Пейдж от очи, Травис завъртя дръжката и рязко отвори вратата.

Не умряха.

В тъмното пред тях имаше още кабели и платки, макар и не толкова нагъсто, колкото по долните етажи. Тук всъщност бяха доста по-малко. Открояваха се на фона на слабо оранжево сияние някъде напред. Като на живи въглени, само че светлината беше постоянна.

Помещението се изпълни със звук. Бръмчене, толкова ниско, че повече можеше да се усети, отколкото да се чуе.

Травис прибра електронния бележник и свали карабината от рамото си. Прекрачи прага. Пейдж го следваше плътно. Травис почти не виждаше къде стъпва — оранжевото сияние не помагаше много. Тръгна към предполагаемия му източник, макар още да не го бе забелязал. Когато очите му свикнаха с тъмното, видя, че помещението е огромно. Заемаше целия девети етаж, без никакви вътрешни прегради.

Бръмченето идваше някъде отпред, от същото място, където бе и източникът на светлината.

На шест метра от вратата Травис забеляза нещо на пода, може би препятствие, което трябваше да прекрачат, или сноп жици. Няколко крачки по-късно видя, че не е нито едното, нито другото. Беше поредният надпис на странния език, издълбан направо в паркета. Този път в него имаше простота, каквато не се срещаше в предишните пет.

Надписът гласеше: ЦЕЛИТЕ СЕ НАБЕЛЯЗВАТ ПРИ ОТВАРЯНЕТО НА СТАЯТА.

Травис го прочете на Пейдж. Тя се вцепени.

— Набелязване на цели. Арес.

Травис се сети за видеозаписа, който му беше показала. Оранжевият куб бе набелязал мъжа в клетката като цел за яростта, която бе събудил у останалите около него.

Погледна към оранжевата светлина отпред; вече нямаше съмнение какъв е източникът й, макар все още да не го виждаше.

— Набелязал ни е, когато отворихме вратата — каза той. — Мислех си, че трябва да си съвсем близо до него.

Още не беше завършил изречението, когато разбра. Видя, че Пейдж също се е досетила.

— Усилвател — каза тя. — Засилил е обхвата му.

Травис впери поглед към източника на светлината. Доколкото можеше да прецени, намираха се най-малко на петнайсет метра от него.

— Щом може да ни набележи оттук, какъв ли е радиусът, в който въздейства на хората да се нахвърлят върху нас?

Видя как мисълта за това се просмуква в нея, видя как цялото й тяло реагира, сякаш някакъв призрак бе прокарал пръсти по гръбнака й. Намираха се на най-горния етаж на сграда, пълна с въоръжени и превъзходно обучени убийци. Дори ако бъдеха засегнати само онези на най-близкия етаж…

— Боже мой — прошепна тя.

Нагласи микрофона пред устата си и пое дъх.

— Всички екипи, незабавно напуснете сградата. Бегом.

Но и тя разбираше, че вече е твърде късно. В тъмнината около тях лампичките по висящите платки започнаха да примигват в лудешки ритъм. Капанът се беше задействал. Секунда по-късно оранжевата светлина пред тях проблесна ярко, също като на видеото. После се засили още повече. Толкова, че освети цялото помещение, сякаш бе ден. Беше с размерите на баскетболно игрище, почти празно, с плетеници от кабели тук-там.

Травис я сграбчи за ръката, завъртя я към вратата и почти я повлече натам.

— Къде отиваме?

— На осмия етаж има прозорци към реката. Надявам се да можеш да плуваш.

— Да не си ненормален?

— Ненормален проблем — ненормално решение.

Прелетяха през прага, заобиколиха атомната бомба и се втурнаха надолу. Намалиха чак когато стигнаха плетеницата жици в средата на стълбището.

Точно под тях се чуваше тропот на кубинки. Но дали слизаха, или се изкачваха? Нямаше време да определят.

Стигнаха площадката. Проходите между кабелите се разклоняваха в пет посоки: Травис не знаеше кои водят до прозорците към реката. Пейдж обаче знаеше и поведе. Вмъкнаха се в тесния тунел.

Бяха изминали само десетина метра, когато нечий глас заговори в слушалките им: