Патрик Лий - Проломът

— Това е още по-трудно за вярване — каза Травис.

За първи път от началото на разговора Пейдж изглеждаше несигурна. Зачака го да продължи.

— Той е на първия етаж. Обаждат му се. Мамка му, от Тангента идват. Толкова са близо, че дори още сега да се втурне навън, могат да го спипат. Просто няма време да тича седем етажа нагоре за Шепот. Така че прави най-трудното, което му се е налагало някога. Оставя Шепот и бяга.

— Именно.

— Тогава защо вратите на деветия етаж са затворени и датчиците са по местата си?

Пейдж сви рамене.

— Явно го е направил, преди да слезе долу. Може да е била стандартна предохранителна процедура. Сигурно винаги го е правел. Запечатвал е всичко всеки път, когато е трябвало да слиза долу, после е свалял преградите. Със сигурност е знаел как да включва и изключва датчиците. Сигурна съм, че и ние бихме могли да разберем с няколко опита, по метода на пробата и грешката — само ако „грешка“ не означаваше изпаряването на цял град.

— Но това не се връзва — каза Травис. — Пилгрим да залоства вратата само за да изтича за минута до тоалетната. Помисли си. Десет години работа. Работа, която ще му даде света или онова, което иска. Остават му три часа, за да завърши всичко. През последните няколко дни сигурно не е правил нищо друго, освен да работи. Може би дори не е спал. Нека позная. В кухнята по всяка чаша е имало петна от кафе. Дори по онези, които не са били за кафе.

Пейдж изглеждаше впечатлена.

— Намерили сте и амфетамини, нали? Не упойваща дрога. Може би нещо предписано.

Пейдж кимна.

— Декседрин. Добро предположение.

— Не чак толкова. Просто няма нищо необичайно. Три години работих в тази насока. Не е толкова дълго, колкото при повечето, но все пак е достатъчно. Достатъчно, за да видиш как един и същи модел се повтаря отново и отново. И е доста идентичен за всички.

— За кои всички?

— За хората, вършещи неща, които не би трябвало да вършат. Хора, чийто живот в общи линии ще приключи, ако ги пипнат. Хора, които не са в положение да се ебават. Съмнявам се, че човек като Пилгрим през последните дни на това място, толкова близо до завършването на труда си, би пропилял пет минути, за да слезе долу, та да си направи сандвич. По-скоро би накарал някой да му го донесе, за да не спира да работи. Каквото и да го е накарало да слезе долу, било е съвсем за кратко и е абсолютно сигурно, че е щял да изгуби повече време да заключи вратата и да активира датчиците, а после да ги деактивира, когато се върне. Не би го направил, ако до завършването на работата му остават три часа.

По очите на Пейдж виждаше, че нито тя, нито никой от Тангента не е подхождал към въпроса от този ъгъл. Може би просто не се бяха намирали под необходимия натиск. Може би не бе имало достатъчно сериозна ситуация като тази, за да се замислят за възможността по начина, по който я разглеждаше Травис.

— Но датчиците са на вратата — възрази Пейдж. — Така че какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ги е сложил така, че да може бързо да влиза и излиза, без да му се налага всеки път да си губи времето с тях. Накрая всяка минута е била безценна. Казвам, че датчиците горе са за заблуда. Можете да отворите вратата и да влезете на деветия етаж още сега, ако искате.

Известно време Пейдж се взира мълчаливо в него, после каза:

— Жиците на датчиците са живи. Проверихме ги за ток.

— Разбира се — отговори Травис. — Направил е всичко така, че да изглежда истинско. Така, че да е невъзможно да се разбере какво е положението.

Отново мълчание. Отново размисъл. Травис я гледаше и много добре си даваше сметка, че не е нужно идеята му да изглежда напълно разумна. Просто трябваше да е не толкова дива като другите възможности, които имаха — в това число и да стоят тук като мишени.

Тя като че ли се съгласи. Извади телефона си и се обади на човека в Бордър Таун, с когото вече бе разговаряла. Обясни идеята. Травис отначало не можеше да определи какво си мисли онзи от другата страна. Секунда по-късно Пейдж каза: „Да, включете ги всички“ и зачака. И продължи да чака. Челото й се смръщи. От другата страна казаха нещо — Травис не успя да разбере какво — и Пейдж рязко пое дъх. Свали малко телефона и погледна Травис в очите.

— Нямаме връзка с нито едно от трите отделения в града.

След секунди стояха пред двойната врата на площадката на деветия етаж. Атомната бомба изпълваше пространството зад тях, боята й блестеше като студена усмивка. Травис чуваше в слушалката си как снайперистите долу докладват. В гласовете им имаше напрежение, което допреди малко липсваше. Бяха в течение с развоя на събитията.