Саймън Грийн - Светът на мъглите

Тя бе висока, пълна, почти четиридесетгодишна жена, с гъста като грива огненочервена кора, която пламтеше като разтопена мед в светлината на лампата. Кожата й бе бледа и луничава, ала онова, което би изглеждало приятно в чертите й, се помрачаваше от постоянната й начумереност. Даркстрьом беше борческа натура и пет пари не даваше за мнението на другите. Зелените й очи проблеснаха свирепо, щом удари по масата с юмрук, и Стийл потрепера от съчувствие към невинния предмет. Мускулестата й ръка бе достатъчна да всее страх у всекиго, да не говорим за маса, която наближава стотната си година.

Накрая тя разгледа мимоходом проблема с отломките на „Тъмен вятър“, но Стийл се отказа да следи лъкатушещата й мисъл. Погледна встрани и прикова поглед във високия, умислен мъж, който седеше от лявата страна на Даркстрьом. Мъжът вдигна глава и погледите им се кръстосаха за миг. Стийл запази равнодушното си изражение. Граф Стефан Бладхоук кимна и сетне насочи вниманието си към Даркстрьом, като преплете дългите си елегантни пръсти така, че да подпре заострената си брадичка. Бладхоук бе около тридесет и пет годишен, ала аристократичното му лице все още не бе набраздено от бръчки. Притежаваше и гъвкавата мускулатура на два пъти по-млад от възрастта му човек. Дългата до раменете смолисто-черна коса бе пристегната на тила му с алена панделка, а над челото му падаше перчем. Шушукаше се, че боядисвал косата си, ала никой не се осмеляваше да произнесе това гласно пред него. Тъмните му очи бяха жестоки и прикрити, като на древната птица, от която родът му бе взел името си 1 1 Hawk — ястреб. Бел.пр. , клюнестият нос и острите скули само подсилваха тази прилика. Стийл леко се навъси и наведе очи. Много неща мразеше, когато посещаваше събранията на Съвета, ала на първо място — задължението да разговаря учтиво с Бладхоук.

Граф Стефан Бладхоук бе образец на добродетелност и целомъдрие. Всички твърдяха това, включително и той самият. Той бе безспорен шеф на дузина благотворителни заведения, държеше стриктно на етикецията и бе главен командир на наблюдателницата на града. Винаги донасяше за случаите на несправедливост пред Съвета, а сетне изискваше да знае какво възнамеряват да предприемат по случая. Общуваше с благородници, движеше се сред почтени изискани кръгове и си служеше умело със студена любезност, понякога по-вбесяваща от каквато и да било открита обида. Стийл не бе единственият, който се питаше по какъв ли начин този образец на коректност би могъл да допринесе да се сложи край на обявяването на Света на мъглите извън закона. Бладхоук бе притворен и потаен човек и никога не предлагаше важни решения.

Стийл стрелна с поглед първо него, а после и Айлин Даркстрьом. Тя бе приятелка е Бладхоук от години и злите езици мълвяха, че са любовници, макар че Стийл не можеше да разбере какво, по-дяволите, намираха един в друг. Според него Бладхоук не бе способен на честни чувства. Следователно Стийл изпитваше леко предубеждение към граф Стефан Бладхоук. С годините Стийл бе натрупал доста пари от поста пристанищен директор, но се отнасяше към тях само като страничен доход. Внимаваше да не проявява прекалена алчност и да не смесва авантюрите с работата си. Достатъчно разумно поведение, мислеше си той. За зла участ граф Бладхоук беше на друго мнение. Няколко пъти бе използвал поста си, на наблюдател, за да се опита да сгащи Стийл в ситуации, при които би могъл да го дискредитира. Досега не бе успял, ала напоследък Стийл трябваше да бъде по-предпазлив, за да прикрива следите си. Ако бе запознат по-отвътре с нещата, щеше да се закълне, че Бладхоук рано или късно ще се добере до него. Това лицемерно влечуго.

Стийл погледна през масата към Доналд Роял, тежко отпуснат на председателското кресло и както винаги позадрямал. Невчесаната му и вече оредяла бяла коса падаше на дълги перушинести кичури, а по лицето му имаше повече бръчки, отколкото бяха улиците в Пристанището на мъглите. Някога той бе снажен, мускулест мъжага, ала въпреки все още огромната му фигура, с течение на времето мускулите му бавно бяха омекнали и сега не бе останало почти нищо от снажния на времето гигант. Никой не се съмняваше в правото му да оглавява Съвета: той си го бе заслужил с кръв и много саможертви. Миналите му дела като воин и като съветник го бяха превърнали в жива легенда. Ала сега мисълта му блуждаеше и тъй като дремеше по време на повечето събрания, Стийл май не беше единственият, който се питаше защо този мъж не се оттегли изящно, с достойнство, за да прекарва необезпокояван времето си в кротка дрямка край собствената си проклета камина.