Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Няма защо да бързаш — възпря го Въртю. — „Гибелен огън“ ще бъде поставен под карантина, докато пристанищният директор Стийл не се върне от съвещанието. А то няма да трае малко. Между впрочем, имам и друга работа за теб. Искам да очистиш една персона.

— Кога и къде?

— Тази вечер край предградията, в Търговския квартал… За мишената говорихме по-рано.

— Дадено — усмихна се леко Блекджак. — Ще го имам предвид в най-скоро време.

Той се извърна на пети и напусна стаята, без да, дочака отговора на Въртю; вратата се открехна пред него и се затръшна зад гърба му. Въртю го наблюдаваше навъсен в екрана на монитора, докато крачеше безгрижно надолу по коридора. Лиън Въртю бе видял и извършил много неща, които биха поболели всеки нормален човек, ала все пак се боеше от загърнатия в черно като сянка наемник. Той сърдито се намръщи. Не обичаше да се бои от никого и това го разстройваше. А й разполагаше с много начини да се разправи с онези, които го разстройваха, всичките безотказни и с неприятен край. Усмихна се неохотно, щом спомените му го успокоиха, ала челото му си остана все тъй свъсено.

Въртю извърна очи към монитора, но Блекджак вече се бе изгубил от погледа му. Облиза пресъхналите си устни и почувства как част от напрежението му се стопява. Макар да работеха обикновено за едни и същи господари, той никога не се чувстваше сигурен в присъствието на наемния воин. Под учтивите фрази и стоическото спокойствие на Блекджак долавяше дълбоко презрение, презрение към всекиго и към всичко, което не бе силно.

Той се навъси замислено. Нямаше да изпитва постоянна нужда от наемника, а и в пречиствателните шахти имаше достатъчно място и за още едно тяло. Внезапно тихичко се засмя. Лиън Въртю насочи вниманието си към една от пречиствателните шахти и погали с ръка навлажнения й капак. Натисна контролният пулт, завихрените сини пари за миг се разредиха и му позволиха да зърне студеното бяло лице отдолу. Отворените й очи бяха заскрежени. Тя беше много хубава. Толкова хубава. А плътта й щеше да е толкова студена и примамлива, безпомощна пред неговия допир…

Залата на Съвета бе учудващо просторна, ала покритият с дърво таван бе нисък като на всяко друго жилище в Пристанището на мъглите. Развилнелият се пролетен вятър превръщаше живота във високите сгради без добро техническо укрепление в рисковано начинание. Газовите лампи и пламтящите факли заливаха помещението с комфортен златист отблясък, а една очукана стара печка мъркаше спокойно и бавно, но излъчваше сигурна топлина. По покритите с ламперия стени висяха избледнели портрети на бивши съветници и също така мрачни и замислени лица заседаваха на настоящия Съвет със строго изражение на бдителност. Почти цялото помещение бе заето от голяма кръгла маса. Около метър в диаметър, издялана от монолитна твърда дървесина, тя бе поръчана от първия Съвет на Пристанището на мъглите преди повече от деветдесет години. Пристанищният директор Джиджиън Стийл разсеяно галеше с подпухналите си пръсти полираното дърво по повърхността на масата и правеше отчаяни усилия да не се прозява пред непрестанно засипващите го аргументи.

Столът му проскърца жалостиво, щом стотината му кила се размърдаха неспокойно. Стийл започна да мисли, че събранието няма да свърши никога. Киснеше тук вече шест часа и все още не знаеше за какво става дума. Доколкото можеше да схване, касаеше се за обикновен бизнес и останалите едва ли се нуждаеха от присъствието му. Когато не ставаше въпрос за звездното пристанище, той бе доволен да оставя другите съветници да карат както си знаят и да правят каквото си щат. Стийл не проявяваше никакъв интерес към политиката или правителството и бе съветник, само защото статутът му на пристанищен директор го изискваше. За нещастие в настоящия дневен ред бе предвидена и точка, която се отнасяше до звездното летище: за настаняването на сто и петдесет разрушителни оръдия от откритите напоследък останки от „Тъмен вятър“.

Стийл сплете месестите си пръсти върху масивния си корем и обходи с поглед масата на Съвета, без да си прави труд да прикрие досадата си. Джиджиън Стийл бе нисък; тантурест мъж със замислени, спокойни очи и смущаващо цинична усмивка. Наскоро бе прехвърлил четиридесетте и открито негодуваше срещу това.

Не можеше да понася глупците и онези, които пропиляваха времето си, поради което избягваше и срещите със Съвета дотолкова, доколкото му позволяваше приличието. Тихо въздъхна и се опита да съсредоточи вниманието си върху дискутирания проблем. Айлин Даркстрьом продължаваше да каканиже. Резкият й отривист глас кънтеше от ниския таван. Стийл се питаше учуден дали наистина не произнася толкова дълги речи, та когато приключи всеки да изпита благодарност и да гласува за онова, което предлагаше тя, само и само да не подхване отново. Стийл се ухили. Той щеше да я подкрепи. Даркстрьом бе съветник само от пет години, ала за това време бе допринесла повече, отколкото всички останали съветници взети заедно. Страшна бе при допълнението на решенията ей тази Айлин Даркстрьом.