Саймън Грийн - Светът на мъглите

Запристъпя притеснено от крак на крак пред нямата стоманена врата, а ръцете му зашаваха неспокойно покрай хълбоците. Чувстваше се като гол без меча и камата си, но трябваше да ги остави в приемната. Въртю бе може би най-презреният главорез в Пристанището на мъглите. В някой квартали обявените награди за главата му, за предпочитане предадена отделно от тялото, продължаваха да растат. Джейми се взря в охранителната камера над главата си и се усмихна подкупващо и мазно. В отговор се чу слабо свистене на сгъстен въздух и вратата бавно се разтвори. Джейми се изпъчи й нахълта в кабинета на д-р Въртю.

Стените на широката стая бяха облицовани с блестящ кристал. Те отразяваха ярките лъчи на единствената сфера на тавана и изпълваха кабинета със силна сребриста светлина. Джейми изтръпна, когато вратата се затръшна зад гърба му. По-голямата част от пода бе покрита с десетина масивни кристални елементи и макар никога да не ги беше виждал, Джейми разбра веднага какво точно представляваха: резервоари за пречистване на сметта. Начин, по който едно тяло можеше да бъде раздробено на милиарди съставни части…

Всеки от тези елементи бе покрит с дебел слой замъглен скреж и Джейми потрепера, когато се взря в тях. Колкото и да бяха студени улиците на Пристанището на мъглите, това място бе далеч по-ледено и зловещо. Сянката на смъртта витаеше, тежко надвиснала над мразовития въздух, като отзвук на отчаян финален писък. Джейми се загърна плътно в палтото си и пристъпи неохотно напред, за да се срещне с двамата мъже, които го очакваха търпеливо до най-близкия шахтов елемент.

Прекалено високият, прегърбен мъж вляво бе доктор Лиън Въртю. Загърнат в дебела мръснобяла кожа, той приличаше на прегладнял вълк. Дългата му сплъстена бяла коса висеше на дебели мръсни фъндъци, които подчертаваха изпитите му, неприветливи черти. Ръцете му бяха едри и силни, с безупречен маникюр. Джейми веднага го разпозна, макар никога да не го бе виждал преди. Мнозина само бяха чували за доктор Въртю, но Никой не се бе запознавал с него по свое желание. Въртю беше собственикът-менажер на Главната телесна банка в Пристанището на мъглите. Всички те бяха нелегални, разбира се, но който се нуждаеше спешно от трансплантация на орган, за да спаси собствения си живот, едва ли щеше да бъде придирчив по отношение източника на този орган. А по задните улички на града винаги се срещаха и мъже, и жени, които в никакъв случай нямаше да бъдат подминати…

Човекът до Въртю бе непознат за Джейми, ала той знаеше този тип хора. Мъжът изглеждаше суров, порочен и самодоволен. Дългата му гарвановочерна коса бе опъната назад на опашка. Остро изрязаните черти на лицето му показваха, че е най-малко четиридесетгодишен, ала във възлестите му мускули, които потрепваха, докато пристъпваше леко от крак на крак, не личеше нищо мекушаво или изморено. Беше облечен в гладък черен термичен костюм и къса пелерина от черна кожа. На левия му хълбок висеше меч, а на десния — револвер. Лицето и челото му бяха набраздени от ритуалните резки на племето хоук, което показваше, че е един от най-добрите професионални борци на Империята. Това означаваше също, че цената му е твърде висока. Джейми мислено се запита колко ли противници беше сразил през дългата си кариера, но бързо съобрази, че това сега-засега не му влиза в работата. Дори когато бе отпуснат и спокоен, около този мъж… витаеше нещо опасно. Джейми извърна поглед встрани и горещо си пожела да бъде някъде другаде. Където и да е.

Той погледна неловко през стъкления капак на пречиствателната шахта пред себе си. Около резервоара кипяха и се вихреха сини мъгли, сякаш се бореха да избягат. Джейми се запита за миг дали вътре имаше тяло и ако бе така, чие ли бе то. Внуши си, че това не е негова работа, и насочи поглед към доктор Въртю и неговия телохранител. Учтиво даде знак, че е готов за разговор, и Въртю му се усмихна лениво. Бледите очи на доктора и дългата бяла коса му придаваха анемичен и изнурен вид, ала Джейми не можеше да се хване лесно на въдицата. Усмивката му издаваше нещо хищническо.

— Скъпи Джейми — проряза тишината с мазен глас доктор Въртю. — Колко мило от твоя страна, че се отзова на поканата ми да ме посетиш след толкова кратка бележка. Не че си имал друг избор, разбира се.

— Така е — промълви Джейми. — А сега какво, по дяволите, искаш от мен?

Телохранителят леко настръхна, на Джейми фиксираше с поглед Въртю. Не можеше да си позволи гласът му да прозвучи като на страхливец, в противен случай щяха да го премахнат. Той знаеше и те знаеха, че щеше да изпълни всичко докрай, каквото и да поискаше Въртю, но ако се държеше като слуга и те щяха да се отнасят към него като такъв. Единственото му спасение бе да действа безскрупулно, сякаш все още държеше едно-две аса в резерв. Макар и да бе изпаднал в трудна ситуация, щеше да съумее да постигне целта си.