Саймън Грийн - Светът на мъглите

Кръстоса крак връз крак и си наложи поне да изглежда отпочинал. Огледа приемната с небрежен поглед, надявайки се да се натъкне на някаква грешка в интериора, над която можеше да се присмее. Дървената тапицерия проблясваше под светлината на пламтящия огън, а единственият голям прозорец бе затворен и със спуснати щори към нощния студ. Основната светлина се разливаше от едничък преголям абажур, закачен на тавана. Джейми не го интересуваше много електрическата светлина. Тук тя беше по-ярка, отколкото беше свикнал, и не му харесваше нетрепващата й интензивност. Нещо сурово и студено се криеше в електрическата светлина, сурово и… неестествено. Той прогони твърдо тази мисъл от главата си и съсредоточи вниманието си върху великолепната червенокоса секретарка зад бюрото. Безукорната й пола грееше в богат прасковено-кремав оттенък дори под грубата електрическа светлина, а чертите й излъчваха класическо обаяние. Фигурата й бе направо възхитителна. Той прочисти шумно гърлото си и й поднесе най-очарователната си усмивка. Тя не изглеждаше много въодушевена. Първоначалният му плам бърза угасна и той отново зарея поглед из приемната.

Върху масичката за кафе пред него бяха пръснати вестници и списания най-малкото отпреди седмица, с отдавна отминала дата, когато е трябвало да бъдат прочетени. Заглавията бяха главно за откриването на катастрофиралия космически кораб „Тъмен вятър“ и няколко неясни намека за корупция в Гилдията за комуникация. Банални и изтъркани новини, но все още не съвсем стари, за да бъдат интересни като поглед назад към събитията. Джейми Роял се отпусна в луксозното кресло и потъна в мисли. Откакто бе скъсал със своя партньор късметът сякаш го бе напуснал, Мадълайн Скай беше отлична партньорка, но за нещастие с много скрупули. Една от грешките и бе сестра й. Скъпата Джесика. Чудесно момиче, което приличаше твърде много на Мадълайн, само дето от него нямаше никаква полза. Как така борбена жена като Мадълайн се беше оставила в ръцете на сестра си далеч от неговия поглед? Джейми се усмихна, припомняйки си, че Джесика също не беше възхитена от него.

Чудо бе, че той и Мадълайн бяха останали толкова дълго заедно в бизнеса. Колкото и да не обичаше да си го признава, тя му липсваше. Ако не друго, проявяваше достатъчно здрав разум, за да го държи настрана от подобни хора. Джейми се усмихна с обич. Сладката Мадълайн, превъзходен борец и отличен партньор. Само ако нещата се бяха оказали по-различни… Джейми решително тръсна глава. Миналото си бе минало, то трябваше да бъде забравено.

Отегчен, той се огледа. Твърде съсредоточена, погълната изцяло от заниманието си, секретарката лакираше ноктите си с финес, ала Джейми не можеше да бъде лесно излъган. Веднага бе забелязал островърхия нож, долепен до гъвкавия й, Идеално заоблен прасец. Въздъхна със съжаление и неловко помръдна в креслото с наклонена облегалка. Комфортът бе прекалено голям лукс за него. Привързването към него можеше бързо да те размекне, а в работата на Джейми това можеше да се окаже фатално. Джейми Роял имаше врагове. Имаше и съмнения, които то бяха довели до банката на Въртю.

— Мистър Роял? Доктор Въртю скоро ще ви приеме.

— Много мило от негова страна — промърмори Джейми. Незаинтересованата фаворитка му посочи равнодушно лявата врата и продължи все така съсредоточено да лакира ноктите си. Дори не го удостои с поглед, когато мина покрай бюрото й, и той въздъхна примирено. Не можеш ги спечели всичките.

Вратата водеше към дълъг тесен коридор, ярко осветен от десетина окачени на равни разстояния по тавана сфери. Джейми отмести погледа си от тях и преглътна. Знаеше, че Въртю е богат, ала такова крещящо разхищение на електричество дяволски го потискаше. Той би могъл да живее комфортно в продължение на една година със сумата, с която Въртю бе инсталирал светещите кълба. Джейми възвърна духа си и забърза по вития дълъг коридор. Нямаше да кара Въртю да го чака дълго. По негов адрес злословеха, че бил твърде обидчив на тази тема.

Коридорът внезапно направи остър завой и накрая Джейми спря пред една сива врата от бляскава стомана, врязана в дебелата стена. Потърси дръжка, но не откри такава. Зачака търпеливо пред стоманената врата и започна да се оглежда в яркото огледало отсреща. Изглеждаше по-уверен, отколкото беше, ала това не се забелязваше от пръв поглед. Придърпа сакото си, за да го оправи, и намести връхната си дреха така, че да изглежда по-изряден. Старото му сиво палто отдавна издаваше възрастта си, но все още го предпазваше от студа и снега, а това бе единственото, което Джейми можеше да иска от него. Той смръщи чело и се опита да си придаде дързък и заплашителен вид, ала отражението му в огледалото упорито си оставаше неизразително. Джейми Роял бе висок, слаб и макар да бе към двадесет и пет годишен, бе започнал да оплешивява преждевременно. Брадичката му бе слаба и безволева, стойката му — неугледна и дори и да притежаваше някакви мускули, те изобщо не личаха. Щеше да изглежда кротък и невинен, ако не бяха очите му. Те бяха тъмни, дълбоки и много живи. Можеха да изразяват всичко: и приятелство, и вярна подкрепа, и сърдечна симпатия, без да изпитва нещо от споменатите чувства. Това бяха меркантилни, остри очи на изнудвач и Джейми твърде много се гордееше с тях.