Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Как ме намери? — запита тя накрая, колкото да каже нещо.

— Ти си оставила много следи — отвърна Силвър. — Като включим и четирите вертепа, и повече от шейсет ранени. Стражите още се опитват да свалят един покачил се на полилея в „Зеленият мъж“.

— Близко съм Джон. Близко съм до следите на този, който уби Майкъл. Не бих могла да си позволя да ме спреш. Не бих оставила прясната следа да изстине.

— В пристанището се нуждаят от теб, Топаз. Има нещо странно на борда на „Гибелен огън“. Стийл мисли, че то е заплаха за цялото Пристанище на мъглите, а ти знаеш, че той не се поддава лесно на паника. Трябва да ни придружиш, Топаз.

— А ако откажа?

— Има заповед за арестуването ти. Изплашила си седем видни персони тази вечер и те настояват за главата ти. Все пак заповедта не е подписана още. Ако се съгласиш да помогнеш на Стийл, може и да ти се размине.

— Пет пари не давам за твоята заповед за арестуване, Джон.

— Не жертвай безпричинно живота си, Топаз. Това не би се понравило на Майкъл.

— Заклех се пред него с клетвата на отмъщението. Клетвата на наемните войни.

— Тази задача няма да ти отнеме много време, Топаз. Най-много няколко часа. Междувременно, ако ме насочиш към някаква следа, бих могъл да заловя тези хора вместо теб.

Топаз отправи поглед към смълчаните стражи.

— А ако не искам да те придружа доброволно, ще трябва да ме отведете под стража, така ли?

— Нещо подобно — отвърна Джон Силвър. — Ето защо дойдох с тези стражи. Ти можеш да се справиш с всички тия мъже, но мен не би могла да убиеш.

— Толкова ли си сигурен?

— Не. Но тогава какво сигурно съществува на този свят?

Той се засмя сърдечно и след миг и Топаз му се усмихна в отговор.

— Търся човек от охраната на космодрума на име Тейлър — промълви накрая тя. — Той е от Хейдън и знае кой е убил Майкъл.

— Няма да ни е необходимо много време да го намерим — вметна Силвър самоуверено. — Докато свършиш работата си със Стийл, той ще те очаква.

— Надявам се — заяви Топаз. — А ако ти се изплъзне, Джон, кълна се, ще те убия, независимо дали си ми приятел или не.

Тя закрачи напред сред мъглата и след миг Силвър и стражите я последваха към звездното пристанище.

Директорът Стийл чакаше нетърпеливо край главната летателна площадка, като се мръщеше на нощния студ и лакомо дъвчеше шоколадов бонбон. Слънцето бе залязло преди час и нощният мраз ставаше все по-остър и хаплив. Зимата се очертаваше да бъде тежка. Стийл бавно засмука, наслаждавайки се на сладостта на бонбона и затъпка снега, за да се стопли. Зад него се извисяваше „Гибелен огън“ — страховита грамада от блестяща стомана, зад която тънката контролна кула с ярките си електрически светлини приличаше на светеща детска играчка. Не духаше вятър и надиплената мъгла се бе спуснала ниско над летателната площадка, загръщайки всичко с безформена сива, намръщена пелена. А от нея изникна изследователката Топаз.

Лицето й бе мрачно и замислено. Тя се появи от сивата пелена с широка, горделива походка. Стийл я заизучава замислено с поглед, докато приближаваше, и се запита дали бе взел правилно решение. Той уважаваше Топаз и се страхуваше от нея, ала нямаше представа какво се таи зад студените й, неумолими безжалостни очи. Бе чул, че употребява по-голямата част от деня и вечерта, за да оставя кървави дири из най-мръсната част от Квартала на крадците, търсейки човека, който бе убил съпруга й. Стийл й се възхищаваше, той не би се осмелил да припари в Квартала на крадците без разрушител във всяка ръка и свита от стражи, които да го охраняват. При все това Топаз, която познаваше от три години, бе винаги студена и неумолима, не позволяваше нищо да застава между нея и работата й и именно от това безпристрастно усърдие на изследователката той се нуждаеше в момента.

Той леко смръщи вежди, щом я забеляза да се приближава. Носеше се слух, че е ранена в битката с Дяволските кучета, ала човек не можеше нищо да отгатне от пръв поглед. Дори да се бе загнездила в нея някаква болка или слабост, това не личеше в изражението на лицето й или в поведението й. Част от тренираността на изследователите, помисли си Стийл. Отново се взря в лицето й и леко се усмихна. Топаз не изглеждаше особено щастлива, че са я отклонили от битката й за отмъщение. Ала той не изпитваше угризения. Нуждаеше се от помощта й, от изследователската й хитрост. Когато накрая тя застана пред него, той й се поклони учтиво; в отговор тя кимна, след което се извърна и се загледа в „Гибелен огън“.