Саймън Грийн - Светът на мъглите

Стийл повдигна рамене.

— В безопасност както навсякъде другаде. Светът на мъглите е беден и твърде груб. Вашите пътници трябва сами да се погрижат за себе си, в противен случай ще умрат от глад. А ние трябва да огледаме първо тях.

— Разбира се — уморено се усмихна Старлайт. — Може всички да се окажем шпиони на Империята.

— Да — намеси се Топаз. — Възможно е.

Старлайт втренчи поглед в нея, а Стийл дискретно се прокашля.

— Колко бегълци превозвате със себе си, капитане?

— Около петнадесет хиляди. Повечето от тях са мъртви.

— Какво се е случило? — запита Топаз.

— Аз ги убих — спокойно отвърна капитан Старлайт.

„Гибелен огън“ се изпълни с дрезгав шум, когато Старлайт поведе Стийл и Топаз по безкрайните стоманени лабиринти на коридорите. Металът се свиваше и разпускаше от температурите на Пристанището на мъглите, при което се разнасяше несекващо шумолене като от множество невидими миши крачка. Стийл подскачаше от време на време при внезапен пращящ призрачен звук от някое парче машинария, което бе спряло да работи. Старлайт и Топаз не обръщаха внимание на това, което се чуваше, лицата и на двамата бяха еднакво сурови и безизразни. Стийл мърмореше под носа си и правеше всичко възможно да ги следва. Макар че само един дявол можеше да схване за какво се бяха разбързали толкова: товарното помещение щеше да си остане там, докато се доберяха да него.

Светлините отгоре мъждукаха несигурно и угасваха една по една, щом компютрите на кораба излизаха от строя — техните кристали с памет изчерпваха заряда си с падането на енергийното ниво. Въздухът бе непоносим за дишане, изпълнен с неприятния мирис на прегоряла инсталация и натрошени охладители, което подсказваше, че циркулиращите помпи бяха вече разрушени. Топлинните елементи бяха угаснали и студът от Пристанището на мъглите вече нахлуваше в кораба. „Гибелен огън“ умираше.

— Защо дойдохте вие? — внезапно попита Старлайт, като хвърли любопитен поглед към Топаз. Ехото на гласа му разсече спокойния въздух. — Защо ни е нужен изследовател?

— Това беше всъщност моя идея — побърза да се намеси Стийл. — Моите еспери откриха нещо твърде необичайно на вашия кораб.

— Да, спомням си — заяви Старлайт. — Но на борда на „Гибелен огън“ няма чужденци.

— Моите еспери определено доловиха нещо обезпокоително.

— По дяволите, какво са открили вашите еспери! Познавам собствения си кораб по-добре от тях. Тук сме аз, моят екипаж и бегълците. И никой друг.

— Няма ли чужденци сред бегълците?

— Нито един.

— Ще имате ли нещо против, ако изследвам кораба ви?

— Имам ли друг избор?

— Не.

Те продължиха мълчешком.

— Казахте, че сте убили повечето от бегълците — подметна предпазливо Стийл. — Какво се е случило, капитане?

— Ще разберете — заяви Старлайт. — Вече почти стигнахме.

Той ги поведе през един тесен тунел, който отвеждаше към също тъй тесен проход и там спряха. Светлината от тунела не достигаше до прохода. Стийл се огледа неспокойно наоколо. Макар че не можеше да вижда нито на метър в каквато и да било посока, все още бе уплашен от отекващото ехо, което съпътстваше и най-слабия звук. В същия миг огромни светлини пламнаха отведнъж, когато Старлайт включи стенния контрол и Стийл се притисна до стената при вида на товарната ниша, която се разтвори пред него. Нишата представляваше просторно помещение около хиляда квадратни метра със стоманени ребра. Златисти светлини танцуваха по стените и се отразяваха от хилядите тела в летаргия, които изпълваха товарната ниша. Оцелелите бегълци от Таним спяха непробудно необезпокоявани. Скупчени един връз друг от пода до тавана, спалните цилиндри приличаха на кристални ковчези.

— Таним бе вече атакуван, когато излетях с кораба — съобщи Старлайт, като се движеше бавно по тясната пътека, която се виеше нагоре в товарната ниша. Стийл и Топаз го следваха мълчаливо. В един от най-близките цилиндри зърнаха неколцина от бегълците, плаващи като сенки в лед. — Имперската флота се оттегляше от хиперпространството със стотици кораби. Звездолетите с бегълци бяха взривявани във въздуха навсякъде около мен. „Гибелен огън“ беше под обстрел и обшивките му започнаха да се рушат. Нуждаех се от повече сила, така че я взех от поддържащите системи на спалните цилиндри. Нямах друг избор.

Стийл се намръщи замислено. Дори с извънредна сила „Гибелен огън“ не би изкарал достатъчно дълго, за да навлезе в хиперпространството. Той сви рамене — може би такъв му е бил късметът. Така се бе случило. В същия миг значението на онова, което бе казал Старлайт, достигна до съзнанието му.