Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Наистина, така е — заяви Даркстрьом тържествено.

Бладхоук се засмя.

— Ти също — щедро й отвърна той.

И двамата се засмяха и се заспускаха по широките снежни стъпала, издълбани в кратера.

Във вътрешността на „Тъмен вятър“ се носеше приятна топлина. Даркстрьом отметна качулката си и свали слънчевите си очила, щастлива да се почувства приютена от бръснещия вятър и безкрайния блясък на снега. Озърна се любопитно около себе си, докато Бладхоук се връщаше от херметичната камера, за да се присъедини към нея. Бяха минали повече от дванадесет години, откакто кракът й не бе стъпвал в звезден кораб, но блестящият стоманен коридор я върна към спомените й. Приличаше почти на завръщане у дома. Стените бяха гладки, без никакви орнаменти и декорации. Империята не допускаше да се отвлича вниманието на екипажа, когато изпълняваше своя дълг. Светлинните сфери над главите им примигваха ярко, подхранвани може би от страничен генератор, но тя запомни главно тихото, едва чуто бръмчене. Когато човек стъпеше на кораб за първи път, можеше да полудее от постоянното жужене на светлините, но след седмица или две вече се абстрахираше от тях.

Тя крачеше бавно по широкия, просторен коридор с Бладхоук. Присъствието му бе мълчаливо, той знаеше, че е потънала в стари спомени, ала вървеше близо до нея, в случай, че почувства необходимост от нещо. Даркстрьом взе ръката му в своята, без да се обръща. Изпитваше нужда от известна подкрепа. Бе забравила колко много й липсва да бъде капитан на свой собствен кораб. Не, поправи се тя, не бе съвсем така. Не бе забравила, а бе принудена да забрави. Това бе единственият начин да запази разсъдъка си здрав. Закрачи по-бързо, сякаш се опитваше да остави спомените зад себе си.

Капитан Даркстрьом на „Демон“. Пет години служба с неопетнено име. Нито една неуспяла мисия в бордовия й дневник. Един от най-добрите капитани на Флотата за по-висши мисии. А после един от братовчедите й бе отлъчен и на Айлин бе учтиво напомнено, че правилата строго забраняват на всеки, който има отлъчен роднина, да командва кораб. Внушено й бе, че трябва доброволно да се откаже от длъжността си, в противен случай я очакваше разжалване.

Отначало не можа да схване какво точно се опитват да й кажат. Със сигурност правилата не можеха да бъдат приложени спрямо някой като нея, с такъв натрупан опит. Когато накрая проумя какво имат предвид въпреки всичко, което бе сторила за Империята, отведе кораба с екипажа му сред звездите и стана пират. Това трая година или две, но тя не изпитваше особено удоволствие от положението си. Нямаше вкус към непрестанното проливане на кръв и разрушенията. Бе извършила множество ненадейни набези и нападения и в Империята я очакваше съд. „Демон“ кацна на Земята, а тя трябваше да избяга с един очукан кораб с малко оръдие на борда. По-късно, след като се бе прехвърляла от кораб на кораб и от планета на планета, кацна в Света на мъглите и започна нов живот, първо като механик, а сетне като съветник. Понякога се питаше кое от двете й положения бе по-значимо. Неочаквано поклати глава. Нещата не бяха тръгнали толкова зле, откакто се бе приземила в Света на мъглите. Имаше свобода, нещо, което бе непознато в Империята и което бе още по-важно, бе срещнала и се бе влюбила в граф Стефан Бладхоук. Нежно стисна ръката му и се усмихна, щом той отвърна на жеста й.

С навлизането във вътрешността на кораба все по-често срещаха по коридорите хора. Техниците бяха пробили стените и преглеждаха системите, за да видят какво бе годно за спасяване. Според рапортите, които бе прегледала, кърмата се бе пропукала, а долните палуби се бяха превърнали в купчина смачкан метал, ала тук, вътре в кораба, всичко бе повече или по-малко непокътнато. Може би дебелата, смръщена покривка от сняг бе омекотила до известна степен удара. Техниците изглеждаха ужасно заети. Даркстрьом отиде непринудено при тях и започна да ги разпитва за работата, за технологията, понеже знаеше същността на нещата. Повечето от техниците си отдъхнаха, като разбраха, че говори на техния език, докато Бладхоук предпочиташе да стои настрана. Той би изглеждал заплашително в ситуация като тази и отлично го съзнаваше.

Хората общо взето изглеждаха щастливи от работата, която вършеха. Имаше и обичайни оплаквания от жизнените условия, ала без нещо сериозно. Те разбираха трудностите на живота тук, на платото. Бавно и внимателно тя се зае да им задава въпроси за липсващата технология. Повечето от мъжете не разбираха за какво става дума или твърдяха, че не са запознати, но мрачните им лица и внезапната тишина, прекъсваща разговора им, й даваше да разбере, че някои знаят повече, отколкото казваха. Спря се до някои от тях и ги притисна за повече подробности, използвайки целия си чар на съветник. Най-накрая някой прошепна едно име: Джошуа Крейн.