Саймън Грийн - Адският свят

Уйлямс се намръщи, но бързо отпусна чертите на лицето си, в случай че някой го гледа. Един ден самата Императрица щеше да си плати за това, което му бе сторила. Всички, които го бяха предали, щяха да му платят, и то с кръвта си…

Ръцете му се свиха в юмруци, но се насили да ги отвори отново. Що се отнася до Капитана и Изследователката, за тях той бе един кротък, безобиден доктор. Уйлямс искаше те и занапред да мислят така. Един ден щеше да им докаже, че са се лъгали. По-късно. Има време за всичко, нека най-напред пристигнат колонистите. Няма да е никак трудно да подкупи хората от снабдителните кораби да му докарат така необходимата му висша техника. И с толкова много топли тела, върху които ще може да експериментира в облика на любезен колониален доктор, кой знае до какъв триумф може да достигне…

Капитан Хънтър погледна Уйлямс недоверчиво. Този човек пак се усмихва. Той поклати глава и отмести погледа си. Без съмнение докторът бе открил нещо дяволски забавно. Капитанът разстла своя спален чувал възможно най-далеч от него и легна. Великолепно бе да даде най-сетне почивка на болящите го крака. Впери поглед в тъмното нощно небе. Звездите се появяваха една по една. Особено ярката светеща точка бе една от малките луни. Той понечи да провери това чрез компютрите на катера, но се отказа. Не бе толкова важно, за да пилее енергията. Хънтър се протегна. Тялото му най-сетне започна да се отпуска след напрежението и дългото ходене. Земята бе твърда и неподатлива, но той бе спал и при по-лоши условия. Не предполагаше, че ще има проблеми със заспиването. По-голямата част от тялото му бе вече полузаспала, а екранът и мините щяха да подадат сигнал дълго преди нещо, което може да създаде проблеми, се доближи до лагера.

Капитанът лежеше кротко, отпъждайки съня, за да може да се наслади още малко на сънливата нега. Въпреки всичко това бе един интересен ден. Първо гората, след това водната яма, а сега и статуите. Нито един скучен момент на Улф IV. Той леко се усмихна, като потърка натъртените си ребра. Все пак се справи не чак толкова зле, най-общо казано.

Въздъхна и се протегна удобно. Връщайки се назад в мислите си, той бе озадачен защо толкова много се безпокоеше от преспиването на открито. Сега, когато бе тук, установи, че не бе чак толкова лошо. Помисли отново за каменните колоси, извисяващи се над него, и се намръщи. Както повечето хора, и той бе имал няколко контакта с чужденци в своята кариера, но все пак не можеше да спре усещането, че има нещо неестествено в съществата, изваяни от камък. Те го тревожеха някъде много, много дълбоко. Може би това бе комбинация от живи същества и призраци, която не би трябвало да се среща ведно? Може би бе просто от невероятните им размери. Но във всеки случай Хънтър реши, че когато настъпеше моментът да влезе в чуждия град, той щеше да го направи с пистолет в ръка.

Една прозявка го изненада и той затвори очи, за да й се наслади по-пълно. Но бързо ги отвори, защото се сети, че напълно бе забравил за групата на еспера. Беше минало доста време, затова реши да се свърже с тях. Активира своя комимплант. Леко свистене изпълни ушите му.

— Еспер Де Чанс, тук е Капитанът. Чувате ли ме?

— Да, Капитане. — Гласът на еспера бе спокоен и мек. — Намираме се в една закътана местност и се установяваме за нощуване.

— Ние също. Вече е доста късно, еспер. Очаквах да ми се обадите по-рано.

— Съжалявам, Капитане. Просто нямаше какво да докладвам. Сблъскахте ли се с някакви проблеми?

— Нищо, с което не бихме могли да се справим. Но ако на пътя ви се изпречи яма с вода, стойте по-надалеч. Те са населени. Лека нощ. Ще се свържем утре сутринта.

— Добре, Капитане. Лека нощ.

— И, Де Чанс… не се страхувайте да потърсите помощ в случай на нужда. По-добре фалшива тревога, отколкото да пристигнем твърде късно.

— Разбрано, Капитане. Лека нощ.

— Лека нощ, еспер. Приятни сънища.

Той изключи комимплантата и умората го обгърна с мека сива пелена. Виждаше Кристъл, облегнала се на една от статуите, вперила поглед в равнината. Той леко се намръщи. Не беше наредил да бъде пазач… И все пак тя бе Изследовател и без съмнение си знаеше задълженията. Ако иска да стои на стража, то си е нейна работа. Що се отнася до него, той разчиташе на екрана и мините. Хънтър затвори очи и се остави денят да отлети.

Нощта се спускаше бавно над равнината, тъмнината скриваше и поглъщаше всичко — дълбока и потайна, само меката златиста светлина на полевия фенер се разстилаше наоколо. Гъсти виещи се изпарения и мъгли се издигаха около лагера, притискайки се плътно към силовите екрани с мрачна настойчивост. Кристъл седеше до основата на една от статуите в периферията на осветения от фенера кръг. Краят на цигарата й светеше матовочервено в мрака. Не можеше да спи, със или без силов екран. Във всеки случай не се нуждаеше от много сън. Тя бе Изследовател. Не й беше за пръв път да бъде пазач в един чужд свят, но винаги се чувстваше като за пръв път. На един нов свят човек никога не е сигурен какво е важно и какво не. Кое е безопасно и какво чака удобен случай, за да нападне. В един непознат свят всяко нещо може да стане опасно без предупреждение. В края на краищата най-безопасно е да нямаш вяра на никого и нищо и да си готов да се бориш за живота си при най-малкия знак.