Саймън Грийн - Адският свят

— Капитане, да предположим, че градът бъде определен като безопасен и безвреден, но Империята реши да не основе тук колония. Какво ще направите? Искам да кажа, какво ще правите в качеството си на заселник? В този случай май няма да има нужда от звездолет, нали?

— Наистина не съм мислил за това — отвърна тихо Хънтър. — Но имам добра военна подготовка; това е полезно само по себе си. А вие?

Кристъл се усмихна суховато.

— Аз съм Изследовател, Капитане. Просто една превъзходна машина за убиване. Следователно за мен винаги ще има работа.

Хънтър тъкмо търсеше отговор, когато една от мините избухна. Земята се разтресе и в ухото му тревожно зазвъня предупредителният сигнал. Той веднага го изключи. Взривът отекна оглушително силно в нощната тишина. Двамата просто подскочиха и се изправиха гръб до гръб, с деструктори в ръце, като насочиха вниманието си към границите на лагера — търсеха евентуални пробиви в силовия екран. Уйлямс с пъшкане се измъкна от спалния си чувал, изправи се на крака и го ритна настрани, грабвайки оръжието си.

— Какво става? — още беше объркан. — Какво ни напада?

— Една мина избухна — сряза го грубо Хънтър. — Нещо се е приближило до лагера ни. Бъди нащрек и гледай в онази посока, където са насочени пистолетите ни.

— Часът е два, Капитане — тихо произнесе Кристъл. — Според компютрите останалата част от мините са в бойна готовност, но няма нищо близо до тях, което да ги взриви. А екранът е в изправност.

Хънтър напрегнато се взря в тъмнината, но лъчът на лагерният фенер не проникваше далеч извън периметъра. Талазите мъгла се виеха сърдито около зарядите, ала не можеха да ги задействат. Той се размърда неспокойно.

— Не виждам нищо, Изследовател. Уйлямс, опитай с допълнителното си зрение!

— Съжалявам, Капитане. Мъглата е прекалено гъста. И аз съм сега толкова сляп, колкото и вие.

— Ужасно — изпусна се Хънтър.

— Тихо! — викна Кристъл. — Слушайте!

Млъкнаха и Хънтър отново беше поразен от неестествената тишина на нощта. Не се разнасяше нито рев на животни, нито викове на птици, нито бръмчене на насекоми, нито дори стенанията на вятъра. Но имаше нещо там, извън лагера, нещо в нощта, което се движеше. Изглеждаше голямо, тежко, а стъпките му — бавни, провлачени, отмерени. То обикаляше периметъра обратно на часовниковата стрелка.

„Обратно на часовниковата стрелка — помисли налудничаво Хънтър. — То не трябва да прави това. Лош знак е.“

— Всеки миг ще закачи следващата мина — пресметна с тих глас Кристъл. — Каквото и да представлява, грубо е като Ада. Иначе първата мина щеше да го разруши напълно.

Почвата отново се разтресе. Следващата мина експлодира. Мъглата продължаваше да се вие и гърчи около екрана, въпреки това Хънтър успя да зърне в нея нещо огромно и тъмно. Ехото от взрива замря в далечината и веднага след него проехтя висок пронизителен рев. Той прозвуча така ясно и остро в тишината и продължи толкова дълго, че подсказваше — не излиза от човешки дробове. И да имаше някакви емоции в този глас, Капитанът не можеше да ги схване.

— Капитане — повика го настойчиво Кристъл, — включете се към компютрите. Нещо докосна екрана.

Хънтър мигновено активира комимплантата си и електронното изображение се наложи върху неговото зрение. Нещо натискаше непрекъснато екрана и се опитваше да мине направо през него. Компютрите измерваха променливата сила на натиска и предлагаха на Капитана варианти на възможните последствия. Устата на човека пресъхна. Онова нахално нещо беше около седем метра високо и тежеше приблизително десет тона. Придвижваше се най-вероятно изправено на два крака.

Показанията на налягането подскочиха рязко нагоре, когато съществото заудря ожесточено по силовия екран. Писклив оглушителен рев с висока честота раздра отново нощта и в същия миг атаката спря така внезапно, както беше започнала. То се отмести от екрана, обърна се и бавните, провлачени стъпки постепенно затихнаха в нощта.

Хънтър въздъхна облекчено и прибра деструктора в кобура си.

— Отбой. Нещото си отиде.

След това изключи комимплантата си и зрението му се нормализира.

— Какво беше това, по дяволите? — с разтреперан глас възкликна Уйлямс.

— Просто някакъв посетител — отвърна му Кристъл. — Утре сигурно отново ще се появи.

— Капитане, предлагам някой да стои на пост. — Докторът се опитваше да си прибере пистолета, но ръцете му така трепереха, че трябваше да направи три неуспешни опита, преди да го постави на мястото му. — То може да се върне… да се върне отново, докато е още тъмно.