Саймън Грийн - Адският свят

— Добра идея.

Корби постави пистолета си в кобура и й помогна да се измъкне от цепнатината. Изкатери се след нея и тримата се затичаха през полето, където всеки момент щяха да изригнат гейзерите.

Де Чанс пазеше десния си крак, тичаше трудно. Напуканата земя боботеше под краката им. Няколко струйки пара се издигаха над отворите. Земята под краката на Линдхолм се срина внезапно, но той прескочи зейналата цепнатина и продължи да тича. Дробовете на Корби горяха при дишане, но той си налагаше да бяга по-бързо. Линдхолм и Де Чанс ситняха до него. Земята се люлееше и боботеше под краката им, а Корби почти усещаше набиращото сила налягане там долу.

Погледна назад през рамо. Бяха изминали по-голямата част от разстоянието. Скоростта на есперката намаля, защото дишането й се затрудни. Сигурно вече бяха извън полето.

Вряща вода се издигна към небето на няколко метра вляво от тях. Тримата продължиха да тичат, само няколко съскащи капки ги засегнаха. Повечето гейзери пръскаха газове, изригваха пара, вода и вряща кал, но бяха далеч зад гърба им.

— Не трябваше да се съгласявам да се включа в Дяволската ескадрила — изрече задъхано Линдхолм. — На Арената бях в много по-голяма безопасност.

— Пази си силите — изпъхтя Корби. — Ще ни трябват още. Не сме излезли от зоната на гейзерите.

— Имаш ли някакъв план, как да се измъкнем, Ръс?

— Млъкни и тичай.

— Отличен план.

Зад и около тях гейзерите изригваха на стотици стъпки нагоре в бледото зелено небе, но мъжете и есперката вече почти се бяха измъкнали.

„Ще успеем — помисли Корби упорито. — Наистина ще успеем, по дяволите!“

Закиска се остро, както тичаше. Новият свят се оказа почти такъв, какъвто го бе видял в своите страхове, ала той беше достатъчно жилав и ще успее да се справи с него. Още един гейзер изригна далеч зад гърба му. Той присви устни и продължи да бяга.

Беше привечер, небето притъмняваше, когато Хънтър зърна статуите. Слънцето се скри зад тъмните облаци и цветът на небето премина от бледозелено до тъмносмарагдено. Сенки пълзяха по напуканата земя и се издигаха към облаците. Хънтър забави крачка и спря. Озова се внезапно пред стръмен скат, дълбок около шестдесет метра. А долу, на равното, мълчаливи и самотни, разположени симетрично в нищото, стояха статуи. Три огромни черни колони твърдо се открояваха на фона на запустялата земя. Доктор Уйлямс и Изследователката Кристъл стояха от двете страни на Хънтър, гледаха надолу и дълго никой не отрони нито дума.

— Първият знак за наличие на цивилизация — изрече Кристъл най-после. — Капитане, аз трябва да разгледам тези статуи, докато все още има светлина.

— Почакай малко — прекъсна я Уйлямс — Ако загубим време тук, няма да успеем да достигнем града, преди да се е стъмнило.

— Във всички случаи няма да успеем — възрази Кристъл. — Той е поне на седем километра, а слънцето ще залезе след не повече от час. Може би е по-добре да се разположим на лагер тук, отколкото където и да е на друго място. Права ли съм, Капитане?

— Изглежда достатъчно безопасно — отвърна Хънтър. — Но може да се окаже, че са само гротескни скални формирования, изваяни от вятъра.

— Не — каза Уйлямс спокойно. — Това са статуи. Виждам детайлите. — Останалите двама го погледнаха въпросително и докторът се усмихна сковано. — Вече ви обясних, че имам малко повече вградени допълнения. Очите ми са настроени така, че да мога да виждам на разстояние почти три километра. — Той отново погледна статуите и усмивката му изчезна. — Мога да различа най-фините подробности по статуите, Капитане, и не ми харесват. Те изглеждат… обезпокоителни.

Хънтър изчака, но Уйлямс нямаше какво повече да каже. Изследователката погледна Хънтър неспокойно, ала той отклони поглед. Кристъл беше права, скоро трябваше да се установят на лагер, а това място беше добро, както никое друго, с високия хребет, който да ги пази от вятъра. Голата, без никаква растителност земя не им предлагаше Бог знае какъв комфорт или убежище, но след усиленото ходене през целия ден Хънтър чувстваше, че ще може да спи, дори камъни да падат от небето. Той въздъхна тихо и поведе групата внимателно надолу по стръмния неравен склон към равнината. Не си спомняше откога не се бе чувствал толкова уморен. Земята беше неизменно твърда и неотстъпчива през целия ден, удряйки го враждебно по краката, така че самият акт на движение беше сам по себе си труден и изтощителен.

Статуите упорито и неизменно се приближаваха и Хънтър се постара да се съсредоточи върху увеличаващите се подробности. Друга натрапчива мисъл не му даваше мира. От часове не знаеше нищо за групата на еспера. Той беше сигурен, че ако се случи нещо, те ще се свържат с него, но все пак тяхното мълчание му действаше на нервите. Не искаше да им се обади пръв. Това можеше да се изтълкува като недоверие от негова страна, че са в състояние да се справят с проблемите си. Но знаеше, че няма да може да заспи независимо колко е уморен, ако не се свърже с тях. Реши да изчака, докато слънцето залезе, и ако все още не са се обадили, ще се опита да им напомни за себе си.