Майкъл Смит - Един от нас

— Чудех се дали ще дойде ден да говорим за това. Мислех, че няма. Но от време на време се сещах и се питах дали и ти се сещаш понякога?

— Не се бях сещал от много време — казах аз. — До вчера.

— Баща ти не знае за това — каза бързо тя. — Реших да не му казвам. Знаеш какъв е. Щеше да се притесни.

Попитах внимателно:

— За какво?

След известна пауза тя каза:

— Онази вечер се прибрах късно. Имаше някакво парти на студентите от университета в Гейнсвил, които обърнаха ресторанта с краката нагоре — сякаш си поръчваха бургери, за да имат с какво да се замерват. Джед ме помоли да помогна в почистването преди да си тръгна от смяната и аз останах. След това тръгнах към къщи.

Тя спря и аз с ужас видях, че всеки момент ще заплаче.

— Майко — казах й аз, — няма нищо страшно. Каквото и да се е случило, не ми е навредило кой знае колко. Аз нали съм добре? Виж, че дори съм облечен добре. Никой не раздава хубави дрехи без пари.

— Добре си облечен — каза тя и се поусмихна. — Ама защо винаги носиш черно.

Намръщих се и започнах:

— Майко…

Тя забързано заразказва:

— Ти беше на паркинга. Зад онези контейнери за смет. Нямаше да те видя, ако не се бях сетила, че идват за тях в понеделник сутрин и си помислих дали татко ти е изхвърлил нашия боклук. Погледнах натам и видях, че нещо като крак се подава изотзад. Изтичах и видях, че си ти.

— Какво правех там?

— Сякаш спеше, но с отворени очи. Лежеше, свит на кълбо, ръцете ти бяха плътно около гърдите. Коленете ти бяха изподрани, сякаш си падал, а ризата ти беше закопчана накриво. Беше съвсем тихо, аз много се изплаших и исках да извикам, но не можех. Бях прекалено уплашена. Пипнах челото ти — направо гореше, целият беше пребледнял. Помислих си, че имаш треска или нещо подобно и се чудех какво ще те правя. Тогава ти се пораздвижи — затвори очи, после пак ги отвори и лицето ти взе да придобива цвят, но все още изглеждаше странно. Питах те какво е станало, но ти не казваше нищо — само помръдваше бавно ръцете и краката си, сякаш се опитваше да си спомниш как става това. Пет минути по-късно вече беше седнал и ме питаше защо плача.

— И нямах представа как съм се озовал там?

— По целия път до апартамента те разпитвах, но ти все още изглеждаше отнесен и само повтаряше, че си много жаден. Когато се прибрахме, баща ти спеше, ти отиде направо в кухнята и изпи цяла кана от оня „Куулейд“, който тогава много обичаше.

— Да, спомням си. Тропическите плодове.

Тя поклати глава.

— Започнах да ти приготвям допълнително, и още не бях се успокоила, а ти отиде в другата стая и седна пред телевизора, сякаш нищо не се е случило. Дойдох при теб, изгледахме един филм и след малко всичко си беше нормално, ти пак си беше моето дете. Тогава не исках да говоря нищо по въпроса.

— Аз никога ли не съм разказвал какво се е било случило?

— Не съм те питала, Хап. Чудех се какво ли може да е станало, да не би да си срещнал някакъв лош човек и да ти се е случило нещо толкова ужасно, че да не искаш да си спомняш. Специално те наблюдавах в продължение на повече от месец, но ти не даде признаци да си нещо разстроен. Беше си все същият, само дето не искаше да пиеш сок от тропически плодове. Минахме на грозде и всичко се оправи. Оставих нещата така. Съжалявам, Хап.

— Няма нищо, майко. Наистина.

— Сигурен ли си? Спомни ли си какво е станало тогава?

Тя сплете ръце и аз сложих своята ръка върху тях.

— Не, но сега поне съм сигурен, че нещо се е случило. И то не е такова, от каквото ти си се опасявала. Трябва да разбера някои работи.

— Имаш проблеми, нали?

— Да — казах аз с благодарност. — Какво е това, майчина интуиция ли?

— Може би. Не си играй с тези работи. Преди няколко дни говорих с баба ти. Каза, че чула някакви слухове за това-онова. Не ми каза точно, но ми намекна. Нали знаеш каква е.

— Все още ли надава ухо за слухове?

— Че какво друго да прави там, където е?

Доколкото знам, майка ми никога не е влизала в Мрежата. Не ми се вярва тепърва да започне. Тя мисли за нея така, както някои хора си мислят за рая и ада.

— Чака ни. Трябва да й отидеш на гости някой ден.

— Ще отида — казах аз и наистина си мислех, че трябва да отида.

Винаги е така. Както си мислиш да посетиш някой, който умира в болницата, и все нямаш време, докато един ден не се окаже, че човекът се е споминал и че дори да отидеш, ще видиш само едно празно легло.

— Няма да питам за неприятностите ти — каза тя. — Ако трябваше да знаем, щеше да ни кажеш. Но съм убедена, че имаш проблеми, както съм сигурна, че ти се иска да запалиш цигара, но няма да го направиш пред мен, защото ти е известно, че не ги одобрявам.