Майкъл Смит - Един от нас

Беше спомен или нещо много подобно, ала се случваше в момента. При това на място, където някога съм бил.

Прекарах остатъка от нощта край прозореца, през който гледах с невиждащ поглед надолу към Грифит и се опитвах да си спомня. Но не успявах. Трябваше ми нещо друго, нещо конкретно. Поглед от някакъв друг ъгъл.

Телефонът звънна в шест и пет. Грабнах го и попитах:

— Прочете ли съобщението?

— Да, разбира се — отвърна Травис. Звучеше уморен. — Направо не знам дали да повярвам. Срещал съм Шуман само веднъж. Той изглеждаше съвсем обикновен човек.

— Те всички изглеждат нормални, Травис. Знаеш, че е така.

— И така, кои са те?

— Кои?

— Имената от другите листчета.

— Няма нужда да ги знаеш.

— Хап, вече три часа съм в Управлението. Прегледах банковите сметки на Шуман, а специалист по тези въпроси се запозна със състоянието на „Шуман Холдингс“. То е солидно. Този човек е имал повече пари, отколкото ти и аз можем да си представим, а и бизнесът му е бил във възход.

— Е, и какво?

— Шуман се е самоубил след убийството на Хамънд и вариантът за „Финансови затруднения“ е пълна глупост. Друго го е тласнало към такава стъпка и аз не вярвам да е нещо като внезапно осъзната вина. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Разбирах.

— Мислиш, че някой друг е взел юздите в ръцете си. Шуман си е помислил, че всичко ще приключи със смъртта на Хамънд, но после някой му се обажда, той разбира, че всъщност става по-зле, и се самоубива.

— Вече съм изпратил петима души да преровят кабинета на Хамънд. Трябва да узная кои са другите жертви. Възможно е те да могат да ни подадат нещичко за новите типове.

— Не съм сигурен, че са нови — казах аз. — Снощи говорих с една от другите жертви. Той ми каза, че напоследък Хамънд бил доста притеснен, сякаш го принуждавали да прави нещо против волята си. Мисля, че зад него, в сянка, винаги е имало някой друг.

— Не съм съгласен. Според мен онези с костюмите са убили Хамънд и са поели от него рекета, който той е извършвал. Или е това, или просто той не им е бил необходим повече. Ти ги познаваш — не са много учтиви, нали? Откаже ли някой да плаща, и хоп, върху главата ми се стоварва труп на известна личност. Наистина ще живея по-добре без подобни главоболия.

— Те ще си плащат — казах аз, — и едва ли ще разполагат с полезна информация за лошите. Когато изнудваш някого, рядко му даваш домашния си телефон. Освен това е много глупаво да убиеш човек, от когото вземаш пари — сам си затваряш кранчето на благоденствието.

— Дай ми имената, Хап, или ей сега ще те докарам тук за отрицателно време.

Казах му две — без това на Джек Джеймисън.

Замълча, докато ги запише, след което каза:

— Добре. Утре вечер, точно в единадесет те искам тук, в Управлението. Междувременно, ако видиш ония с костюмите, обади ми се. Не се намесвай в разследването по друг начин и не разговаряй с никой от жертвите! Изпрати ми кода и с това приключваме.

Тихичко попитах:

— А за другата сделка?

— Хелена ще е свободна — имаш думата ми. И докато сме на темата, тази сутрин на един от моите служители му изскочила нова цицина на главата и се наложило да дойде на работа с автобус, тъй като някой му бил свил колата.

— Казах ти да дойдеш сам, Травис.

— Сам бях, но Роумър подочул разговора ни и ме последвал по собствено усмотрение.

— Колата му е пред „Епълбаумз“. Кажи му да я измие!

— Спомените му за събитията са малко смътни, но му се струва, че е бил нокаутиран, непосредствено след като пристигнал във Венис. Горе-долу по същото време ти седеше с мен и разговаряхме, нали? Малко странно, а?

— Времето е странно объркващо нещо — отвърнах аз.

— Да, така е. Гледай ти да не се объркаш. Утре вечер. Единадесет часа.

Травис затвори телефона.

Обърнах се и видях, че Хелена седи на канапето и ме гледа. Тя се събужда по същия начин, както заспива — сменя състоянията за миг — като с електрически ключ. Дори косата й не бе разрошена.

— Каква сделка? — попита тя.

— Моля?

— Ти попита Травис за някаква друга сделка.

— Нали ти казах — да ми даде време да открия Дек и Лаура.

Тя поклати глава.

— Глупости. Това е първата сделка. Коя е втората?

— Накарах го да оправи няколко по-дребни неща, за които търсят Дек — казах аз, като отбягвах очите й. — Искаш ли кафе?

— Не — отвърна тя, и ме изгледа подозрително.

— Не те лъжа, повярвай ми. Побързай, ако искаш да си вземеш душ.

— Защо?

— Защото мисля да отида до Флорида и бих искал да ме придружиш.