Майкъл Смит - Един от нас

— Здравейте, госпожо Томпсън — поздрави тя.

Те си размениха погледи. Не зная какво означаваха те, а и не разбрах откъде Майка ми знаеше, че Хелена е с мен. Жените виждат света по различен начин и знаят други неща. Ако някой си мисли, че всички ние живеем на една и съща планета, трябва да си отвори очите по-добре.

Майка ми заключи офиса и отидохме при баща ми, който с удоволствие чистеше листата от повърхността на водата в басейна. Седнахме на шезлонгите и докато им разказвах лъжи и пропусках истините, пихме кисела лимонада и се смяхме.

Нямаше друг начин. Сърце не ми даваше да им кажа, че ще ме вкарат в затвора, при това за доста години. Щеше да се наложи да им го съобщя, но гледах да отложа този момент за колкото се може по-късно. Така щеше да бъде по-добре и за мен, и за тях. Може би щях да им пиша, когато му дойде времето и когато щеше да бъде късно за каквото и да е, освен да приемат истината. Няма смисъл да изживяваш нещастието предварително — така само ще си съсипеш и настоящето.

Разбира се, че можех да избегна удара за известно време. Можех просто да не се върна в Лос Анджелис и да обикалям из страната. Можех отново да заживея живота, който бях зарязал, само че този път едва щях да си изкарвам прехраната и щях да се простя с мечтите за много пари. Можех да работя по барове, да отсядам в мотели и да остарявам сред празни стаи и миризма на разлята бира и тоалетни, които са били хигиенизирани с цел предпазване на здравето и за удобство на клиента. Постепенно щях да се превърна от пътуващ млад мъж в пътуващ старец, а след това не ме очакваше нищо друго, освен една дълга и прашна равнина в пълния мрак. Не можех да го приема. Не мислех, че все още го нося в себе си, че притежавам силата да се преструвам, че не потъвам, а само махам с ръка на някого за поздрав. След като отново срещнах Хелена, това въобще отпадна като вариант. Въпросът, който си бях задавал толкова много пъти, получи своя отговор: да, бях постигнал онова, което бях искал! И след това го бях изгубил. Веднъж в живота си бях тръгнал по правилния път и след това изгубих посоката. Чувствах се като човек, който е искал да се напие, но изведнъж се оказва, че е пил твърде бавно. Усеща, че няма сили, че е отпаднал и обзет от меланхолия, а единственото привлекателно и постижимо нещо за него е сънят.

Никой не попита какво прави тук Хелена. Тя седна на известно разстояние от мен, кимаше и слушаше как баща ми обясняваше петте най-важни повреди на климатиците, симптомите им и начините за отстраняване. Ние седяхме там като истинско семейство, сами в градината на старото съвместно владение, което винаги е било мой дом, заобиколени от къркорещите маркучи и сред грохота на морските вълни, които се разбиваха в брега ей там, току зад възвишението. Струваше ми се, че това е животът, който винаги съм живял, и че някакво бъдещо мое въплъщение винаги ще търси този дом — домът, в който аз трябва винаги да бъда. Тук или някъде наоколо. Близо до дома.

Захладня, а небето се свъси от следобедните облаци. Тогава, точно навреме, баща ми покани Хелена да отидат да видят нещо, може би таблото с бушоните — неговата гордост и радост, а майка ми и аз останахме сами. Помълчахме известно време с погледи, отправени към искрящата повърхност на водата в басейна. По протежение на брега бяха започнали да се събират буреносни облаци, които правеха светлината някак бистра и особена.

— Майко — попитах аз, — случвало ли ми се е нещо необикновено, когато съм бил малък?

Тя сложи ръце в скута си.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато съм бил на осем години?

— Не помня такова нещо — отвърна тя, но по забързания си пулс разбрах, че лъже.

— Беше една неделя вечер. Тогава ти работеше в „Оазис“-а. Когато се върна, татко спеше, а ние изгледахме някакъв филм по телевизията.

— Винаги в неделя вечер сме правили едно и също.

— Говоря за една специална вечер.

— Много отдавна е било, момчето ми.

— Както и за двайсет и първия рожден ден на татко, но не ми казвай, че не си спомняш — за всичко, свързано с нас, ти си цяла енциклопедия.

Тя се засмя и опита да смени темата. Аз просто я наблюдавах.

— Майко, не те питам често за такива работи, но сега е много важно. Разбираш какво ме интересува и трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

Тя погледна за миг настрани и лицето й се смръщи. Мина доста време, преди да каже:

— Ти какво мислиш, че е станало?

— Не зная — отвърнах аз. — Не мога да си спомня.

Очите и се спряха върху мен.