Майкъл Смит - Един от нас

Хелена чакаше, знаейки, че не може да помогне нито с думи, нито с действия. Докато минавахме по тази отсечка, не се случи нищо. Нито когато спряхме да погледнем дърветата, този път по-отблизо, само на двайсетина метра от ъгъла.

Но когато минавахме под лампата, почувствах нещо като втвърдяване в главата си. Усещането бе мимолетно и се изплъзна като риба от ръцете ми, в момента, в който се опитах да се съсредоточа върху него. Когато използваш един и същи спомен много пъти се получава бяло петно, споменът се изтрива, износва се, като метално фолио, което си употребявал толкова дълго, че то изтънява и дори можеш да четеш през него, докато накрая не се разпадне на парченца. Ако се опиташ да го оправиш, става дори по-лошо. В такъв случай трябва да минеш и да го погледнеш от друг ъгъл, да го видиш от друга страна и да разбереш какво е останало. Опитах се, но не успях да го уловя и погледнах към Хелена, която вече вдигаше рамене.

И тогава той избухна от нищото — като блясък на някакъв хромиран детайл от разкъсаните ламарини на автомобил след тежка катастрофа.

Бях се обърнал и бях видял човека, който стоеше под лампата. Бях побягнал, но бях спрял, защото знаех, че не мога да му избягам. Странно, мисля си сега, трябвало е да взема друго решение. Бях бързо момче, прескачах огради и тичах като стрела. Изведнъж той приближи, но стъпките, които чувах, не бяха неговите, а моите, ехо от нещо, което вече се беше случвало, сякаш събитията се представяха в обратен ред и логиката се разпадаше.

И тогава той изникна само на метър пред мен и ме погледна отвисоко. За първи път видях лицето му — не беше неприятно, но не беше обикновено лице.

— Бързо! — каза той. — Ела!

Видях, че от другата страна на улицата, където имаше паркирана една сребриста кола, се приближават шест души. Всичките бяха облечени еднакво, вървяха заедно и не изглеждаха нормално. Не изглеждаха и лоши, не беше това. Но аз знаех с кого да тръгна.

Човекът сграбчи ръката ми и аз се оставих да ме влачи по пътя, докато все още гледах назад към шестимата мъже и се чудех защо не бягат. Те можеха да ни хванат, ако искаха, но вместо това забавиха ход, независимо, че движенията им изглеждаха същите.

Трябваше отново да се обърна напред, за да не падна и тогава видях, че се случи нещо странно. Улицата искреше, сякаш някой бе запалил милиони малки лампички на мястото на песъчинките в асфалта. На небето също имаше странни светлини с чудновати форми, които се движеха. Пред нас, на тротоара, имаше двама души, които си стояха ей така, сякаш чакаха да минем. Бяха неподвижни, но прегърбените им силуети ми бяха познати. Тогава разбрах кои са те.

Моите прародители, от страна на баща ми, онези, които вече бяха мъртви. Като приближихме, те започнаха да се движат като на филм — баба се усмихваше, а дядо посегна към мен. Видях космите на обратната страна на ръката му, отчетливите петна по кожата заради черния му дроб. Погледнах нагоре и видях орловото му лице и няколкото му сресани назад сиви косъма.

Дори и на тази възраст знаех, че това не са само мои представи. Те наистина бяха там. Ни най-малко не се уплаших, макар че ако видя такова нещо сега, сигурно ще се уплаша. Помислих си: „Страхотно! Ще мога да кажа на татко, че са добре.“ След това минахме покрай тях и всичко стана бяло. Светът се изключи — като лампа, и вече бях на някакво друго място. Не че не можех да си спомня какво е станало. То просто не съществуваше. Нямаше го, беше различно, беше някъде другаде. Споменът спря там завинаги.

В момента, в който изчезваше и избледняваше, видях една широка патинирана плоскост и лед, сякаш това бе нещо, покрай което трябваше да мина по обратния път към съвременността. Чух глас и разбрах, че това е Дек. Говореше тихо и успокоително. За малко изпитах страх, беше ми нервно и ми се прииска да запаля един „Ким“. А най-много исках някой да дойде и или да ни застреля, или да ни освободи.

И ето че отново се озовах на ъгъла на училищния двор, до лампата. Премигнах, потреперих и разбрах, че отново съм в реалния свят, отново съм в своето време.

И че не сме сами.

Хелена стоеше на два метра от мен с пистолет, насочен към един мъж, който стоеше в светлината под лампата. Този път го разпознах. Изглеждаше така, както и тогава, и в закусвалнята, и в кабинета на Хамънд. Беше спокоен, не се страхуваше. Стоеше над всички и всичко.

— Спокойно, Хелена! — казах аз. — Той е един от нас.

— Ти се опита да се върнеш — каза мъжът.