Майкъл Смит - Един от нас

— Как, по дяволите, ме откри?

Той се изплю и се захили. Ударих го през лицето с другата ръка, повдигнах го до себе си и изкрещях:

— Ще ми кажеш и ако сте замесили родителите ми, това ще е последното, което си казал в живота си.

— Този път нямахме нужда от тях. — Той се усмихна, а от носа му потече струйка кръв. — Много хора искат да ти видят сметката. Ама следващия път… Да, да, знаем къде живеят те.

Пуснах го на земята и извадих пистолета.

— Хап, не! — извика Хелена. — Недей!

— Искам да отнесеш едно послание на Стратън — казах аз и хвърлих картата на гърдите му. — Много просто послание. Омръзна ми да ме преследват, да стрелят по мен и изобщо да се занимават с мен. Кажи на Стратън да се махне от живота ми или аз ще го махна от живота въобще.

В далечината се чу вой на приближаващи полицейски сирени. Предполагам, че хората в Кресота Бийч не чуват често престрелки по улиците. В Лос Анджелис просто усилват телевизорите си.

— Единственото, което ще кажа на шефа, е, че ще те убия като куче — каза оня тихо и много сериозно, — и че ще довърша цялото ти семейство безплатно.

— Грешен отговор! — казах аз и го застрелях в главата.

Обадих се на баща си, веднага щом стигнахме А1А. Татко прие новината стоически — или майка ми вече го беше подготвила, или самият той някак се бе досетил и го пазеше за себе си, както обикновено. Бащите също са странни хора. Потайни! Мислиш си, че нямат представа за какво става дума, а когато някой ден се спънеш, изведнъж се оказва, че вече са до теб и те хващат, преди да си паднал.

Тогава натиснах педала на газта докрай и се отправих към Джаксънвил. Хелена седеше безмълвно до мен.

Завих към Хайуотър на две гуми и спрях пред сградата на „РЕМтемпс“. Отворих вратата и тъкмо се канех да изляза, когато Хелена ме сграбчи за ръката, обърна ме към себе си и много отчетливо произнесе в лицето ми:

— Не можеш да направиш това! Не може да влезеш и да убиеш Стратън!

— Няма да го убивам.

— Ти изпрати посланието си. Сега просто се махни оттук!

— Няма да го убивам. Аз не убивам хора. Не забравяй, че това е твоята професия!

Очите и засвяткаха гневно:

— Майната ти! А какво направи до училището?

— Знаеш какво стана! Само ти можеш и трябва да го разбереш! Нали чу какво каза оня и аз му вярвам. Освен това, ако го бяхме оставили жив в ръцете на полицията, сега, както си говорим, по нас щяха да стрелят от хеликоптери. А и, честно казано, не ми пука много за някой, чиято работа е да убива хора.

— Включително и за мен ли?

— Това е твой избор, не е мой проблем. Сега ще вляза в тази сграда, а ти можеш или да ми помогнеш, или да си седиш тук, или да се върнеш при приятелчето си в Лос Анджелис и да си гледаш живота. За мен няма никакво значение. Стратън знае, че не работиш по договора — иначе нямаше да следи летищата и нямаше да изпраща тия гадове подире ми. Ти си извън играта. Няма нужда да висиш тука и да ме дундуркаш. Спокойно можеш да оставиш стария си приятел Хап да греши колкото си иска!

Хелена ме пусна и ме отблъсна. Слязох от колата, направих една крачка и се върнах.

— Виж какво, Хелена — казах аз, — съжалявам, но или ще ме застрелят, или отивам в пандиза. Нямам какво толкова да губя. Има само двама души, за които мисля и които бяха отвлечени. Лаура сама се набута между шамарите, но Дек си навлече неприятности само заради мен. Искам да ги върна, докато все още нищо не ми се е случило — аз съм единственият, на когото му пука за тях. Писна ми да ме разкарват насам-натам и Стратън е първият, който ще научи това незабавно.

Тя постоя за момент, дишайки тежко. После ме погледна и аз съзрях в очите й нещо, което дори не бях забелязал, че е липсвало.

— Променил си се! — каза тя.

— Не колкото теб.

— Ще видим — отговори тя и задържа погледа си върху мен. След това отривисто тръсна глава каза: — Добре! Хайде да отидем и да вгорчим живота на този тип.

Сабрина седеше зад бюрото на рецепцията на „РЕМтемпс“, което ме развесели до немай-къде. Още по-интересно стана, когато зяпна от учудване. Тя знаеше за какво става дума — беше помогнала на Травис, когато му предадоха, че съм се обадил от „Епълбаумз“, и сега й беше пределно ясно, че Хап Томпсън не се е отбил, просто за да й каже „здрасти“. В очите й мигом проблесна паника, след което се опита да се държи хладнокръвно.

— Ще бъде огромна грешка да се обадиш на отдел „Сигурност“ — посъветвах я аз. — Наистина. Пък и повечето от тях не са живи.