Майкъл Смит - Един от нас

Хелена кимна.

— Проследява клиента, събира още данни за нещата, които той иска да скрие от обществеността и след това прави удара: плащай ни, иначе край на кариерата ти.

— Трябваше да се сетя по-рано. Във файла на Шуман имаше доста чудноват факт — нещо, което се е случило много отдавна. Не вярвам Хамънд да го е чул от някакъв свидетел. Мисля, че информацията му е дадена от Стратън.

— Клиентите няма ли да се усъмнят откъде изтича информацията?

— Не и ако е достатъчно умен и свърже изнудването с последващи доказателства, които Хамънд намира. Може би някои от тях са се сетили — Джеймисън ми се видя малко притеснен, когато го попитах дали има някаква представа кое е накарало Хамънд да се спре на него. А дотогава вече е станало твърде късно, а и Стратън въобще не се впечатлява. Той ги е притиснал на пангара, защото прехвърлянето на спомени е незаконно и може би дори прави повече пари от изнудването, отколкото е печалбата му за услугата.

— И тогава Лаура убива Хамънд и всичко се усложнява.

— Стратън е сам, той няма друг човек край себе си. Изчиства всичко от апартамента на Хамънд и уведомява жертвите, че както обикновено, това си е бизнес. Повечето се огъват, ала Шуман решава, че просто не издържа повече и се самоубива. Междувременно Стратън иска смъртта на Хамънд да се потули възможно най-скоро, защото колкото повече Травис си навира носа в тази работа, толкова повече се увеличават рисковете да узнае в какво е бил забъркан Хамънд. Идеалната възможност се появява, когато Куот му казва какво съм поел в паметта си! Аз потъвам заради убийството на Хамънд и случаят е приключен.

— Трябва да кажеш на Травис за всичко това.

— Ще му кажа — отвърнах аз и погледнах през илюминатора. Очевидно прелитахме над някакъв град. Под нас се виждаха светлини — реклама на цивилизацията. — Ей сега ще му се обадя. А на Джеймисън ще кажа, че трябва да внимава. Не вярвам, обаче, че Травис може да помогне. Стратън е твърде влиятелен, за да бъде съборен, без да е обвинен в нещо конкретно, а е и много хитър, за да се остави да го изработят така лесно. Може би сега Куот се занимава с клиентите, а Стратън си осигурява желязно алиби.

— Как се вписват ония с костюмите в цялата работа?

— Все още нямам представа. Нали чу особняка — имали планове за Хамънд. Бог знае какво значи това.

Хелена се прозя:

— Този образ наистина ли е извънземен?

— Да — казах аз, — те всичките са извънземни.

Подвоумих се и се опитах да подредя нещата, които бях научих през този ден.

— Обелискът най-сетне пристигна. Цял живот съм се присмивал на хора, които претендират, че са били отвличани. Оказва се, че и аз съм един от тях.

— Хап Томпсън — Звездното момче! — измърмори сънливо Хелена. — Не знам защо, но не го намирам за невероятно. Даже и цялата тази история за пришълците. Не е чак толкова трудно да го приемеш, както съм си мислела преди.

— Може би е дошло времето — казах аз. — И по някакъв начин ние си го знаем.

— Но как така изглеждат като нас? Защо не са с големи черни очи, малки сиви тела и светещи пръсти?

Поклатих глава.

— Никой не може да си спомни нищо от такива отвличания. Там просто няма памет. Даже и аз не мога да открия нищо, макар че имам много повече опит в сравнение с другите. А като се върнат, се опитват да попълнят спомените с най-доброто, което могат да измислят. Уплашени са и затова материализират свои мъгляви страхове от детството или проекции на това, което може да им се случи в бъдеще. Допълват с картинки от списания, филми, книги. Измислят си разни неща, за да попълнят празното място, прикачват страховете си към нещо конкретно, защото така е по-лесно, отколкото да не знаеш от какво да се страхуваш.

Хелена се размърда в креслото си и положи глава на рамото ми.

— И сега какво?

— Човекът каза да се върнем в Лос Анджелис. И ние отиваме.

— А откъде да знаем, че той казва истината?

— Хелена, той е всичко, което имаме.

Оказа се малко неудобно. Тежестта на главата й, усещането за близостта на шията й ме караха да се чувствам малко странно. Долавях аромата на косите й, чувах как диша. Всички момичета, с които съм бил, откакто се разделихме, се оказваха или много едри, или много дребни за мен. Един косъм от косите й гъделичкаше носа ми, което обикновено ме подлудява. Но този път не помръднах, както не помръдваш, когато държиш някого за първи път и когато ръката ти изтръпне и имаш чувството, че чак пламти. Някои неща си заслужават цената — може би не завинаги, но поне в началото.