Майкъл Смит - Един от нас

— Какво желаете? — студено попита тя.

— Искам да говоря със Стратън. И не приемам „не“ за отговор.

— Не може — заяви тя.

— Така ли? — захилих се аз. — Мисля, че току-що се изразих пределно ясно, а ти ми казваш „не“. Хелена, какво е твоето мнение — тази тук тъпа ли е или е само глупава?

Хелена повдигна вежди и огледа Сабрина добре:

— Тъпа, бих казала. И какво е направила с косата си?

Облегнах се на бюрото, като попречих на Сабрина да вижда Хелена.

— Хайде да опитаме пак. Извикай Стратън веднага или започвам да събарям стените и таваните, като ще започна най-напред с тавана над твоята глава.

— Не можете да говорите с него — гласът й леко потрепери. — Той не е тук.

— Разбираш ли, че ще тръгна да го търся навсякъде, ще проверя всяка стая и ще се вдигне голяма олелия? Има ли някакви сериозни клиенти на консултации в момента? Да ги попитам ли дали знаят къде е той?

— Вижте, г-н Томпсън, той наистина отсъства.

Беше пребледняла и очевидно не лъжеше.

— И къде е?

Мускулът под лявото й око потрепери.

— Не мога да ви кажа.

— Можеш! Използвай думи! Аз ще ги разбера.

— Наистина не мога. Той ме… — Тя преглътна и аз разбрах, че за нея може би не аз бях най-страшният. — Той ще ме нарани.

— Кажи ми, Сабрина, иначе наистина ще пострадаш!

Тя ме погледна предизвикателно:

— Може и да сте боклук, но никога не можете да нараните жена.

— Не мога — признах си аз и се дръпнах настрани, за да види Хелена, която бе насочила пистолета точно в сърцето й. — Но, повярвай ми, тя може.

Сигурно не сте гледали в дулото на пистолет, насочен към вас от Хелена, но то наистина действа съсредоточаващо за мозъка. Нещо в тази гледка те кара да разбереш, че е дошло време да станеш много сговорчив.

— Той е в Лос Анджелис — изстреля Сабрина. — Не зная къде точно — той сам си направи резервацията.

Погледнах я.

— В Лос Анджелис?

Тя трескаво поклати глава с очевидното желание най-сетне всичко да приключи.

— Замина там в края на миналата седмица. Приемах телефонните разговори, за да изглежда, че все още е тук.

— Какво, по дяволите, прави той там?

— Не зная.

Хелена свали предпазителя и каза:

— Спомни си, сладурано, защото иначе прическата ти ще хвръкне!

— Не зная! Само каза, че било по работа.

В този момент го измислих, най-сетне разбрах как е вързал всичко. Наведох глава и ми се искаше да съм по-умен, да бях сглобил детайлите още преди няколко дни. Сигурно е голяма работа да си умен. Вероятно всичко става по-лесно.

Хелена ме гледаше:

— Това говори ли ти нещо?

— Да — казах аз. — Говори ми. Добре, Сабрина, ние сега тръгваме, а ти можеш отново да бъдеш груба с хората по телефона, но искам да ми направиш една услуга, разбра ли?

Сабрина вече не приличаше на Сабрина. Твърдостта се бе изпарила от лицето й, а устните й не бяха толкова силно стиснати. Сигурен съм, че промяната бе само временна, но все пак беше към по-добро. Искаше ми се да не се налага да бъде заплашвана, за да изглежда по-човешки, но струва ми се, че с повечето от нас всъщност е така.

— Каква?

— Когато Стратън ти се обади, кажи му, че зная какъв е бизнесът му и че е съвсем към края си.

Стюардесата веднага намери местата ни. Даде ни по шепа дребни бонбони и ни остави. Местата ни бяха точно над крилото, но можехме да заемем и по цяла редица, ако искахме. Очевидно не бяха много хората, които искаха да прескочат от Джаксънвил до Лос Анджелис по това време на вечерта.

— И така, ще ми обясниш ли нещата, умнико? — попита Хелена, като кълвеше от безплатните фъстъци. Летяхме вече половин час и бяхме заобиколени от малки кръгли прозорчета тъмнина. Бях прекарал времето си, като събирах частиците, подреждах ги в съзнанието си и се опитвах да разбера как, по какъв начин те променяха ситуацията. В Лос Анджелис трябваше да пристигнем в девет местно време. Единият от двата ми дни бе към края си, а почти нямаше с какво да се похваля.

— Стратън е бил в комбина с Хамънд — казах аз. — Както вероятно е в комбина с хора във всеки по-голям град в страната. Той е осигурил бизнеса със спомени. Много известни личности използват „РЕМтемпс“, а някои от тях сигурно прибягват и до услугите за прехвърляне на спомени. Приемащите спомените не знаят кой е клиентът, но Стратън знае и пази запис на всеки спомен, който мине през неговите машини — включително и от ония, за които според клиентите „РЕМтемпс“ не подозират. Той търси възможност за изнудване и после праща някой местен глупак при хората, които са прехвърляли спомени. В нашия случай — Хамънд.