Майкъл Смит - Един от нас

Любовта и смъртта много си приличат, защото те са времето в живота ти, когато най-много ти се иска да вярваш в чудеса, когато копнееш за някакъв символичен акт или ретроспективен редактор, който да промени света около теб. Зная това прекалено добре. Няколко дни след като котката ни умря, една нощ излязох да се поразходя сам по брега, а Хелена остана на канапето, все още покрито с космите на същество, което вече не бе сред живите. Утешавахме един друг, доколкото бе по силите ни, но и двамата знаехме, че единствено времето е в състояние да промени нещата. Думите, както обикновено, си оставаха само думи и не носеха никакво успокоение. Седях с поглед към морето, а гледката към безкрая за кратко направи всичко малко по-поносимо, но знаех, че като се обърна, малките неща отново ще се затворят около мен. Тогава случайно погледнах надолу и видях няколко камъчета, разхвърляни по пясъка край мен. В един момент ми хрумна налудничавата идея, че мога да направя времето конкретно и че може би има и друг начин то да се развива. Ако всяко камъче можеше да представлява секунда от времето, а аз бях събрал пет, вероятно щях да мога да ги използвам, за да променя последните пет секунди от живота на нашия котарак, да му дам възможност да направи нещо друго, а не да се стрелне под гумите на приближаващата кола. Чувствах се идиотски, когато отброих пет камъчета, ала не ми пукаше, защото никой не гледаше, а и никой никога нямаше да узнае. Не зная защо точно пет — това число изскочи в главата ми. Стиснах ги в ръка и се опитах да се съсредоточа по същия начин, както като малък прекарвах по цели вечери, до припадък, в опити да повлияя на хвърлената монета. Моля те, казах аз, Теб, от Когото Зависи, нека тези камъчета спасят този живот!

Когато отворих очи, нищо не се бе променило, но не изхвърлих камъчетата, а ги пуснах в джоба на джинсите си. Те са все още някъде там — в украсената кутия, която Хелена ми беше подарила. Когато бягах от Лос Анджелис след случката в Трансвърчуъл, накарах Дек да мине през къщи и да ми вземе нещата. Сега тя е прибрана някъде и камъчетата са си там — сухи и забравени, незначещи нищо за никого, освен за мен.

Лаура опитвала подобни неща, но с друга цел. Тя пишела писма, покрити с целувки, и ги криела на специални места; гледала небесата и сключвала съзаклятия с облаците; използвала чара си, за да взема цигари от едно момче в училище и после ги пушела долу край поточето. Самата тя се чувствала като река — могъща, но окована в някаква подземна пещера, и неуморно търсела пукнатина, през която да избликне към слънцето.

И един ден я намерила.

Рей бил по работа в района и се отбил, разчитайки случайно да завари някой у дома, но никой не му отворил. Майката на Лаура била отишла да се консултира с някакви хора, които баща й наричал „следремонтни специалисти“. Баща й все още бил на работа. Рей тъкмо се бил освободил от дежурство, денят бил много горещ и той наистина дошъл с идеята да изпие една бира, затова решил да се повърти наоколо и да изчака някой да се върне.

Седнал зад къщата и след малко чул някакъв шум откъм падината. Най-напред не му обърнал внимание, но после се усъмнил да не би да е някакъв натрапник или животно и решил да отиде да провери.

Когато слязъл долу, видял, че не е нито чужд човек, нито животно, а Лаура. Седяла на един плосък камък в средата на поточето, гледала във водата и майсторски пушела цигара. Той не знаел, че в този момент тя си повтаряла името му в сложен ритъм и тъкмо вече започвала да се чувства глуповато.

Тогава тя вдигнала очи, съзряла го и независимо от всичко, което й се случило по-късно, въпреки всички разочарования и горчиви вечери, след този случай тя никога не престанала да вярва във вълшебствата. В известен смисъл тъкмо това било най-лошото — непрекъснатото очакване, което винаги остава невъзнаградено. До края на живота си, когато тя го застреляла четиринайсет години по-късно, Рей Хамънд не видял нищо подобно на тази гледка — как тя си седи, а после се обръща и вперва очи в него.

— Какво правиш тук? — смутено попитал той. Въпросът прозвучал твърде професионално, като че ли я подозирал да замисля престъпление.

— Чакам теб! — отвърнала тя и изведнъж се почувствала адски тъпо. Тези думи звучали по съвършено различен начин в главата й.

Той се засмял и всичко се оправило.

— Сериозно те питам.

— Гледам буболечките. Понякога ги мачкам.

— Не трябва да правиш така — засмял се иронично той. — Всички Божии чада са свещени.