Майкъл Смит - Един от нас

Засмях се, а после и двамата погледнахме към баща ми, който се връщаше към басейна. Хелена крачеше до него.

Майка ми ме изгледа изпитателно.

— Тя част от проблема ли е?

— Всъщност не е.

— Тогава какво прави тука?

— Срещнахме се случайно — отвърнах, — и тя дойде да се поразходи.

— Пак ли сте заедно? — попита тя с по-строг глас.

Поклатих глава.

— Не. Тя ходи с някакъв друг.

— Срамота — каза майка ми. — Тя беше жената за теб.

Поседяхме още малко, но небето започна да потъмнява по краищата и беше време да си тръгваме. Минахме по обратния път през офиса, междувременно помогнах на баща си да напише нещо на компютъра и това ме накара да се почувствам по-добре, защото беше някакъв шанс да се отплатя за нещо със задна дата, а не за бъдещето. Перспективите за плащане в бъдещето в този момент не изглеждаха блестящи, ако се изключи работата в затворническа фабрика, където можеше да се наложи да сглобявам различни продукти за някоя многонационална корпорация.

Погледнах отново картините на стените и вместо раздразнение, почувствах гордост. „Браво на тези, помислих си аз, които виждат света в такива пастели, светли цветове и кръжащи чайки!“ Дълго можеш да гледаш света през такива прозорци. Бих искал обаче всички прозорци да откриват една и съща гледка.

Излязохме на паркинга, където взетата под наем кола се мъдреше съвсем сама и сякаш казваше: „Реалният свят те очаква, приятелю, и той е много по-корав от теб!“ Потупах татко по рамото, а той целуна Хелена по бузата. Мама ме притисна към себе си, аз се поотдръпнах, но след това и аз й отвърнах със същото. Ние не се докосваме много. Просто не го правим. Но този път тя задържа главата ми до себе си, аз й позволих и преди да се разделим тя прошепна нещо в ухото ми.

— Не ме интересува какво ти е казала. Тя не ходи с друг мъж.

После се разделихме и когато погледнах отново към мама, тя вече се сбогуваше с Хелена и не можах да я попитам какво има предвид.

Училището отдавна бе свършило, когато паркирах колата пред двора, и дори последните деца, чиито родители бяха закъснели да ги вземат, вече се бяха прибрали. Застанах пред металната ограда, загледах се към дърветата отсреща и се чудех дали там все още има „черни кръстоносци“ и дали въобще някой ги търси. Когато бях дете, така и не успях да намеря такъв бръмбар. Все ми се изплъзваха, без значение колко време седях в клонаците и се правех на голям гъсталак листа с изненадващо незелен цвят. Най-накрая Ърл пусна своя. Просто един следобед решихме да отворим кутията. Той се повъртя замалко, очевидно не схващаше колко голям бе станал светът за него, след това се вдигна тромаво във въздуха и отлетя нанякъде.

— И сега какво ще правим? — попита Хелена.

Тя мълча по време на краткото пътуване от Трейдуиндз, вероятно размишлявайки върху съветите на баща ми как най-лесно да се справя с летящите мравки.

— Ще го пообиколим пеша.

— Хап, приемам идеята да се разходим по пътеките на спомените ти, но не съм убедена, че точно сега е моментът за това.

— Да — казах аз, — точно сега е моментът. И е точно пътеката на спомена, тъй че — върви с мен.

— Какви ги говориш, дявол да те вземе!

— Не съм много сигурен, просто ми вярвай.

Имах някаква идея, която се раждаше в главата ми, която не бях формулирал за самия себе си, още по-малко пък бях в състояние да я обяснявам другиму.

И така, тръгнахме. Не знаех дали ще се получи, знаех само, че това е единственото нещо, което можех да опитам. Може би имаше логика да го направя сам, да го повторя по съвършено същия начин, но си мислех, че за да стане реалност, там трябва да присъства и друг човек. Собственото ни минало в известна степен живее вътре в нас — за да стане нещо осезаемо, ние имаме нужда от погледите на други хора. Часът беше горе-долу същият, същият бе и сезонът. Заобиколихме училището, точно както бях направил аз преди двайсет и пет години. Разказвах на Хелена онова, което можех да си спомня.

Когато завихме зад втория ъгъл, лампите светнаха и аз потръпнах — като че ли изведнъж се почувствах по-млад, сякаш това се бе превърнало в разходка назад във времето и Хелена в някой момент ще изчезне и аз ще остана едно малко момче с къси панталонки. Знаех колко по-висок съм сега, колко съм натежал и колко белези имам. Всичко, което бях правил, чувствах като срасналост с някакво свое предишно битие, като мъх, който е растял върху някакъв камък и сега забавя и спира растежа си. Когато завихме по дългата тъмна страна, спрях за момент и се загледах в лампата в далечината.