Майкъл Смит - Един от нас

Пристигнахме в Джаксънвил следобед и взехме кола под наем от летището. Пресякохме града, излязохме от другата страна и поехме по А1А към Кресота. Всичко изглеждаше така, както си е било винаги. Времето тук сякаш е спряло — ако някое магазинче смени собственика си, това веднага става новина номер едно в местния вестник. Преди четиридесет години измислили как да станат туристически град — каква комбинация от самобитни места за хранене, добре заредени бакалници и тихи улички би привлякла и би поддържали туристическия бизнес. Панаири на занаятите през летните месеци, ресторанти с тераси, навлизащи в блатата, малки листовки с указания как да се стигне до най-близкия супермаркет. Много хора пренебрегват Флорида — по мое мнение те могат просто да си гледат работата! Аз трябваше да се махна, за да го разбера, но мисля, че ако Господ някога реши да излезе в пенсия, може да направи и много по-неудачен избор от това да си вземе къща на брега, някъде по А1А. Може да гледа вълните, да яде раци и да поиграва тенис, макар че доколкото ми е известно, ще ви бъде препоръчано да Го оставяте да ви побеждава.

Влязох на паркинга на Трейдуиндз, който бе почти празен, и започнах да избирам къде да паркирам. Единствената кола, която се виждаше, бе на моите родители. Повечето хора, които използват Трейдуиндз, са консорциум от стари приятели от Гейнсвил — старци, сбръчкани като кожата на алигатор, и второ поколение зъболекари. Както знаете — свестни хора. Или отиват масово, всичките, или е абсолютно празно и въобще няма никой, а владението е вече съвсем малко, за да привлече нови посетители.

— Можеш да останеш тук — казах аз.

Оставаха няколко часа до момента, в който щях да започна да върша онова, което бях намислил. Беше логично най-напред да прескоча и да се обадя на родителите си, да им покажа, че съм още жив и може би да се опитам да наблегна на факта, че това може и да е последното ми посещение преди продължителен период на евентуално отсъствие.

Хелена погледна през прозореца. Тя бе идвала в Кресота пет-шест пъти и се разбираше с родителите ми доста добре, но родните градове на другите хора си остават завинаги чужда територия. Имаш чувството, че се изпълняват някакви странни ритуали, за които не си и чувал, и се говори за прекрасни минали събития, на които не си бил канен.

— Те какво знаят за нас?

— Просто, че вече не сме женени. Спестил съм им подробностите.

Наистина беше така, но бях убеден, че те сигурно са стигнали до собствени заключения. Знаеха колко обичах Хелена и сигурно са се досетили, че за да се стигне до раздяла, трябва да се е случила истинска катастрофа.

— Какво правим тук, Хап?

— Ще ти кажа по-късно — отвърнах аз и отворих вратата. Алармената инсталация се обади тихичко в жегата и отбеляза точното време.

— Идваш ли или не?

Прекосихме горещия асфалт и изкачихме стълбите към офиса. Хелена поизостана зад мен и когато отворих вратата, направи крачка встрани, за да не се вижда отвътре. Няма значение на колко години си, какъв си в момента или какво си работил — майките са си майки и винаги могат да ти се скарат.

Моята стоеше зад едно бюро, мърмореше си нещо под носа и разпределяше някакви пликове. Не зная дали има нещо, което майка ми да обича повече от това — да подрежда чуждите писма на купчинки. По стените на офиса висяха няколко морски пейзажа с обявени цени, нарисувани от най-различни художници. Направо тръпки ме побиват, като си помисля колко ли некадърници си изкарат прехраната, като продават картини на туристите в Трейдуиндз. Майка ми знаеше не по-зле от мен, че повечето от тях не притежават никакъв талант, но за нея това нямаше значение.

Тя ме погледна и по лицето й се разля онова удоволствие, което можеш да видиш върху лицето на един-единствен човек — онзи, в чието яло е започнал собственият ти живот. През последните шест месеца бе малко побеляла и поотслабнала, но и в момента към нея изпитвах това, което винаги съм чувствал. Ти не се променяш, Майко — светът става по-млад, а ти си оставаш същата!

— Здравей, скъпи — каза тя. — Каква прекрасна изненада.

Наведох се над бюрото и я целунах по бузата.

— Как сте? Какво правите?

— О-о, нали виждаш, остаряваме. Туй правим през цялото време. Хайде, влизай, баща ти чисти басейна.

Тя повдигна вежди и каза по-високо:

— И кажи на Хелена, че тя също е добре дошла.

Обърнах се към вратата и видях как Хелена се показа с вид на дванайсетгодишна.