Майкъл Смит - Един от нас

Една вечер родителите на Хелена вечеряли в „Хепи Спатула“ — един път месечно си позволявали да се почерпят спагети. Ние често ходехме с тях, но точно тази вечер бяхме у Дек. Просто бяхме забравили. В 10:15 часа някаква кола спряла пред ресторанта и двама типа слезли от нея. Влезли най-спокойно и застреляли пет души. Майката на Хелена преживяла до сутринта, но баща й починал на място. Хелена разпозна труповете в лапите на махмурлука.

Аз имах пистолет. Хелена го взела, намерила ония двамата и ги убила. Не знаех за това до деня, когато се върнах от работа и я намерих свита на кълбо в банята, хлипаща и опръскана с кръв. Изгорих дрехите й, изпилих серийния номер на пистолета и го разглобих. Обиколихме крада с колата и изхвърлихме частите през прозореца на различни места. Когато се върнахме вкъщи, заключих вратите, сложих я да легне, а после и аз се вмъкнах до нея.

Попита ме дали нещата между нас са се променили, дали не съм престанал да я обичам. Казах и, че се гордея с нея и я целунах за лека нощ. Прекарахме две седмици, обзети от страх, но така и никой не ни потърси.

Месец по-късно отново посетихме ресторант „Спатула“. Хелена пожела да отидем там. Искаше да се увери, че може отново да пристъпи прага, затова го направихме. Поръчахме си същото, каквото си поръчвахме обикновено, и седнахме там, където сядахме винаги. Обслужиха ни много по-внимателно от друг път, а накрая ни казаха да не се безпокоим за сметката. Докато седяхме и пиехме кафе доста озадачени, на съседната маса дойдоха и седнаха трима мъже. Бяха много учтиви. Искаха да благодарят на Хелена за това, което била направила — другите три жертви в ресторанта били техни хора, застреляни от наскоро създадена и настъпваща банда. Родителите на Хелена били случайни жертви. Те знаели, че именно Хелена била отмъстила — някой я видял, докато бягала от местопрестъплението. Забелязах как Хелена се усмихна, когато най-възрастният целуна ръката й и разбрах, че всичко от този момент нататък ще стане по-различно.

Направиха ни някои услуги. Поискаха и ние да им отвърнем със същото, като деликатно държаха извършените от Хелена убийства като негласна заплаха. Уверяваха ни, че се надявали ченгетата да не разкрият, че тя е извършителката и че щяло да стане още по-лошо, ако разберели ония от другата банда. Не че изразявали безпокойство по отношение на по-нататъшното ни безгрижно съществуване, то даже не било и заплаха. Просто Бизнес. Накараха я да извърши още едно убийство за тях и след това вече беше твърде късно. Държаха се много любезно и приятелски, ала нашите животи вече не ни принадлежаха. Както каза Лаура, има някои ситуации, от които не можеш да се измъкнеш просто ей така. Да напуснеш бандитите е точно такава ситуация.

И аз извърших едно убийство за тях, но само едно. Двама плужека, които бяха изнасилили и убили съпругата и детето на техен човек. Срещнах се с ония в един бар под предлог, че ще купувам голямо количество кокаин, отидохме в задната уличка и аз ги прострелях в главите. След това не бях на себе си — карах из града с пистолет в ръка и с окървавена риза и без малко да ме хванат.

Самоотбраната е едно, а екзекуцията — съвсем друго. Не можех да го правя за пари. Не успяха да ме накарат да продължа. Парите, които взех, дадох на заем на Дек, при условие, че няма да ми ги връща. Той отиде и умишлено ги изгуби в едно казино във Вегас, тъй че те се върнаха право там, откъдето бяха дошли — при тях — и можех да кажа, че никога не съм ги вземал. Дек ме разбира много добре.

Хелена беше друго нещо. Тя можеше да се справя, биваше я. За добро или за лошо — имаше работа. Бързо преодоля смъртта на родителите си и вече не очакваше да чуе гласа на майка си, когато телефонът звъннеше, нито пък мислеше какво ще каже на баща си. Но тя преодоля стреса, превръщайки се в нещо, което родителите й никога не биха познали, откъсна се от изграденото от тях минало и пристъпи в един съвършено различен живот.

Аз трудно приемах работата й. Ако някой те пита какво работи жена ти, няма как просто да кажеш: „О-о, тя убива хора. За пари. А твоята какво работи?“ А ако не можеш да го разкриваш пред другите, то се превръща в тайна и трябва да измислиш какво ще казваш на самия себе си. Но с течение на времето свикнах. Тя беше моя съпруга и аз я обичах.

Виждаше ми се трудно да повярвам какво е вършила, докато я гледах как диша в съня си на кушетката до мен. Когато спим, ние отново ставаме деца — невинни и непорочни. Тайните дълбаят бръчки по лицата ни и те се превръщат в пътни карти на пейзажите вътре в нас. Нощем териториите остават отново девствени. Опитвах се да си представя как тя излиза с някой друг. Не беше трудно. Бог знае, че аз имах опит в това отношение. Като ми каза, че това всъщност вече се било случило, в мен сякаш се затвори и заключи добре смазано резе. А тя просто продължи нататък. Трофей за един лейтенант от мафията — вдъхваща страх жена, която никой не би могъл да разбере, защото не знаеха какво е представлявала преди. Аз я разбирах, но това обстоятелство нямаше значение за никой друг освен за мен. Всичко, което беше останало на кушетката пред мен, бе само сувенир за спомен — също като пластмасовите фигурки на герои от филмите на Дисни, които се продават по магазините в Енсенада. Съвършено неправилно, криминално нарушаване на авторските права по отношение на истината, такава, каквато е била.