Майкъл Смит - Един от нас

Замислих се за изнудваните, като към известното до този момент прибавих и току-що наученото. Не можех да повярвам — узнаеш ли нещо, то променя всичко останало, оцветява прозореца, през който виждаш света. Предполагам, че някои се опиват от чувството за власт, като знаят какво се разиграва в съзнанието на другите хора, в какви посоки се движат мислите им зад фасадата на лицата. Аз не изпитвах такива чувства. Бил съм там, правил съм го. Всеки си има тайни — това е част от същността ни, един постоянен облак във вътрешната метеорологична система. Всеки е правил нещо подобно или е ставал негова жертва. Най-важните части от нечий живот и характер, определящите елементи, са винаги скрити. Невидимото е основната детерминанта. Нещата, които ние не искаме другите хора да знаят за нас, са точно ония, които ни правят напълно истински, които изграждат облика ни. Дори не е задължително да са лоши неща, а просто лични. Такива неща трябва да останат лични, защото придобият ли известност, те пораждат болезнено чувство за прекалена близост, без изобщо да познавате дадения човек. Всеки си има парола, бранеща подстъпите към крепостта му, и живее в скрития смисъл, който само той разбира, докато не се появи някой като Хамънд, не разгадае кода, не прескочи като жаба стените и не разкрие, че всъщност вътре вие клечите уплашени и самотни.

Изгорих двете листчета и изтрих и трите превода от органайзера. Помислих си дали да не се откажа от електронната поща до Травис, но Шуман беше вече мъртъв, а неговите тайни — откровено най-лошите от четирите, които бях разкрил — вече не можеха да го наранят. Може би в даден момент ще се върна отново в къщата на Хамънд и ще прехвърля книгите по другите лавици, макар все още да вярвах, че другият му апартамент е бил в центъра на тази негова операция и че някой друг е взел първичните файлове. Допусках, че това са типовете с костюмите, но не можех да си представя по какъв начин са се вмъкнали в цялата тази работа.

Междувременно часът минаваше два, но умът ми не искаше да спи. Притеснявах се за Дек. И за Лаура също, но предимно за Дек. Един-единствен път в живота си той се нуждаеше от моята помощ, а аз не знаех откъде да започна.

Разположих се удобно в креслото и зачаках, ала сънят все не идваше. Вместо него се появиха картини от живота ми назад през годините. Моето първо гадже още от училище — и двамата сме на по шестнайсет, припрени и уплашени да поемем инициативата. Някои приятели, които не бях виждал от години. Преди време майка ми ми каза, че Ърл загинал при автомобилна катастрофа. Другите се бяха пръснали незнайно къде.

Самият аз напуснах дома си на седемнайсет, изоставих всички и тръгнах да пресичам континента към Калифорния. Отне ми година и половина. Напредвах бавно, брах студ и гълтах прах на разни места. Мисля, че за времето си това беше голямо приключение, но сега от пътешествието са ми останали спомените от градовете, барплотовете на баровете, в които бях работил, налягането на водата в душовете на мотелите — като история, преразказвана от някого, който не е слушал внимателно първия разказ. Където и да отидеш, каквото и да правиш, първото, което ще видиш сутринта, и последното — вечерта, е онова, което е вътре в главата ти. Един постоянен пейзаж, една застинала снимка.

Когато стигнах океана, спрях. И тогава срещнах Хелена. Работех в един бар в Санта Моника, в който тя влезе веднъж с група приятели. Плати първата поръчка и след това вечерта ми беше предрешена. Непрекъснато избутвах другите бармани, за да й сервирам аз.

Сега не слушам много музика, а когато го правя, предпочитам класическата. Баща ми слушаше класическа музика и предполагам все още слуша, а тя влиза в кръвта. Това, което ми харесва при нея, е правилността. Толкова много музика звучи произволно и често повърхностното й влияние върху средата и пренебрежимо малко. Но когато слушате някого като Бах, все едно слушате мислите на един бог. Има неща в живота, които просто трябва да бъдат по определен начин. Можеш да предскажеш как ще звучи следващият откъс, защото той е правилен , защото това е начинът, по който трябва да звучи — сякаш гледаш страните на един идеален кристал, който се върти бавно пред теб. Както и да е, когато Хелена влезе в стаята, ми се стори, че чух музиката, която очаквах.

Ние с Ърл навремето обичахме да казваме: „Изгубеното племе на красивите и нормални хора“. Основната идея беше, че двете качества изглежда се изключваха взаимно. Но Хелена явно бе точно такъв човек и по стечение на обстоятелствата животът я доведе при мен. „Да, помислих си аз, сигурно така трябва да бъде. Ето за какво е била тая досадна еволюция — да кулминира в някой като нея!“