Майкъл Смит - Един от нас

Бях млад, преливах от глупост и се опитвах да завържа разговор. Тя беше също толкова млада, но преливаше от интелигентност и любезно ме държеше на почтено разстояние. От друга страна, не се обърна към приятелките си с думите: „Хей, този тип е смотаняк. Хайде да отидем на друго място“. Може би дори ми е махнала с ръка на излизане. Спомените ни се различават. Хелена казва, че ми е махнала. Аз не съм видял. А наистина гледах, повярвайте ми. Когато през последните няколко години изпадах в сълзливи настроения, често се опитвах да си представя тази картина. Когато се въргалях в безпаметно пиянство и седях край басейна на някой мотел в часовете, когато всички други спяха, аз си мислех, че ако можех да си представя това махване с ръка, нашата връзка щеше да стане нещо завършено, нещо, което е имало начало, среда и край. Нещо, което след време да запечатам херметически и от което мога да си отида.

Така и не можах да си го представя.

Нашите семейства ни събраха косвено. На мен семейството ми липсваше, а тя бе близо до своето. Никой от нас не смяташе, че предходното поколение трябва непременно да бъде надминато. Една вечер тя дойде в бара с баща си. Гледах ги като орел — или някаква друга там твар с остро зрение — и се чудех какво става. Следващия път, когато пристигна с приятели, я попитах кой е бил възрастният човек и тя ми каза. Разказах й за своите родители. И оттам се започна.

Излизахме заедно, влюбихме се, после се преместихме в един ужасен апартамент във Венис. И двамата нямахме пари и мога честно да кажа, че това бе единственото време от моя живот, когато този факт наистина нямаше никакво значение. Бяхме млади и непобедими и вярвахме, че парите ще дойдат с времето. В онези дни ние не разбирахме колко страховито нещо са парите, как те могат по свое желание да дават или не, как в крайна сметка могат да те изправят до стената в някоя тъмна уличка и да те пребият до смърт. Когато вървите из Лос Анджелис, ще ги видите — хората, които са загубили битката, нервозните и стъписаните, със сухи и разчорлени коси, които изживяват животите си в апартаменти с плочки от полистирен по стените и кръв във всяка стая. Най-накрая ние спечелихме, но това ни отне толкова време и ни костваше толкова много, че май никога няма да разбера дали си е заслужавало.

Оженихме се ей така, изведнъж и се обадихме на родителите ми от гражданското. Меденият ни месец се състоеше от пет дни в Енсенада. Взехме стария форд на Дек и забръмчахме в тъмното по крайбрежната магистрала, спазарихме с хората от „Квитас Папагайо“ да ни приемат на страшно ниски цени, защото сезонът беше минал и навсякъде беше празно. До края на седмицата по три пъти на ден ядяхме рибни сандвичи, а остатъка от парите похарчихме за „Пасификос“ и разни дреболийки, които си подарявахме един на друг. Хелена ми купи кутийка с орнаменти за перцата от китарата, а аз й подарих тюркоазна гривна. Наблюдавахме чайките, разхождахме се по прашните улици и разхлаждахме краката си във водата, седнали на някоя скала. През късните следобеди търсехме наоколо парчета дърво или суха палма, а нощем лежахме пред огъня и всеки се заслушваше в дишането на другия, докато то станеше единственият звук, който въобще имаше значение.

Сега това изглежда толкова отдавна, сякаш е част от живота на някой друг. Всичко изпъква, застинало в контражур, толкова различно от всекидневната тиня около нас. Нищо не е истинско, докато не е минало — преди това всичко е само игра на сенки. Днешният ден е шега, случаен и сбъркан. Истинското е вчера.

Животът продължаваше. Постепенно се забърках в разни незаконни неща. Работата в бар е подходяща изходна позиция, ако искаш да поемеш по такъв път, а ние имахме нужда от пари. Започнах да помагам на различни хора да се измъкват, за което ми плащаха. Бях едър, не твърде глупав и вдъхвах доверие. А за такива като мен винаги има работа, макар и не особено перспективна. Хелена се мъчеше с тъпи работи и всеки следващ ден се прибираше все по-изнервена и отегчена. Беше много по-самостоятелна от мен, много по-твърда и категорична в разбиранията си, а прекарваше от девет до пет в един сив свят, между хора, които сякаш говореха на друг език.

Аз срещах повече хора, започнах да се изкачвам по стълбицата и да печеля малко повече пари. Купихме си малка къща и си взехме котарак, когото обичахме. Това бяха най-хубавите ни дни. Тогава тъкмо тръгвахме и не знаехме накъде отиваме, но знаехме, че вървим заедно. Звучи банално, но любовта е такава — затова се и нуждаем от нея. Клишетата са верни. Ние имаме нужда от своите архетипове, защото без тях животът ни се превръща в пасторална сцена, нарисувана от дете, в която не можеш да познаеш кое животно какво е, а самите ние сме само кафяви петна, които едва се отличават от неопределено сивия фон. Готвачките трябва да бъдат весели червендалести жени, които много-много не си поплюват, а свещениците — прошарени мъже от ирландско потекло, които очевидно обичат да си попийват. Ако храната ни е приготвена от млади момчета, които се мислят за рокзвезди, тя ще се превърне на пепел в устата ни. Ако вярата ни се проповядва от жени на средна възраст със строги обувки, тя ще се превърне просто в осигуровка за душата. Ние се борим с прищевките на живота посредством обикновените неща, които могат да се изразят в едно изречение и които са понятни за всеки човек. Любовта и смъртта са спасителни пояси, въжетата, за които се държим в бурното море. Без тях не ще намерим смисъл в нищо.