Майкъл Смит - Един от нас

— Какво?

Тя отмести погледа си встрани.

— Онази нощ не беше за такива неща. Не бях в настроение да интимнича с такъв мил човек. Щях да проваля всичко.

— И какво стана?

— Ами пожелах му „лека нощ“, казах, че ми е било приятно да се запознаем, а той ми даде визитката си. Това малко ме озадачи.

Тя започна да рови в чантичката си, намери визитката и ми я подаде. От едната страна беше празна. Обърнах я от другата и видях, че и там не пише нищо.

— Минималист — отбеляза Дек и продължи да пише върху всяко пакетче „Суийт’н’лоу“ в една купа на масата: „Това вещество също причинява рак, защо тогава аз да не пуша?“

Сложих визитката върху органайзера и започнах да проверявам за разни химикали, кодове, синтетични холографии и всякакви други видове глупости на графичния дизайн. Нищо не излезе. Беше си просто една правоъгълна картичка, кремавобяла, с лек релеф. Хубаво парче хартия, както се виждаше, но не много информативно. Вдигнах рамене и я подадох обратно на Лаура.

Храната пристигна и аз се съсредоточих върху поглъщането на сандвич с голяма солена пържола. Извадих от джоба си единственото останало там нещо — Библията на Хамънд.

Беше стандартната версия на крал Джеймс, джобно издание, подвързано с изтъркана черна кожа. Страниците бяха много тънки, със златен кант по края. Разлистих я набързо и забелязах, че в полетата срещу някои пасажи има направени бележки. Малко от Новия завет и повече — от Стария. Нямах усещането, че пасажите са подбрани заради определена причина, но аз изобщо не разбирам от този род неща. Потомък съм на много поколения войнстващи атеисти. Моето лично мнение по въпросите, свързани с Библията, е, че съдържанието, влагано в понятието „благата вест“ е най-голямото престъпление, извършвано някога спрямо езика! „Благата вест“ ли?! По̀ приляга да се каже „Добрата скръб“. Дори и невярващ не би пожелал да формулира заявката си за следващо прераждане с такъв език.

Тогава си спомних за пасажа, преписан на вътрешната страна на корицата. Намерих го и го показах на Лаура.

— Прилича ли на почерка на Хамънд?

Тя го погледна:

— Да, сигурно е неговият.

— Не го ли познаваш?

— Беше отдавна.

Тя остави ножа и вилицата и отново напълни чашата си. Храната й почти не беше докосната, макар да я беше побутнала оттук-оттам и разместила из чинията. Видя, че я гледам.

— А и не съм много гладна, разбра ли? Не се натягай и не ми казвай, че може да ми се повреди стомахът. Всичко ми е наред.

Засмях се и вдигнах ръце в знак на съгласие.

Тя също ми се усмихна в отговор, но нещо в изражението на лицето й се беше променило. Очите й светеха, но това, което им вдъхваше живот, вече не бе доброто настроение, а страхът. Не страх от нещо определено, а страх въобще, страх от всичко и от всички, включително и от самата себе си.

— Искаш ли кафе? — попитах аз.

Тя поклати глава и отмести погледа си. Дек пожела да оправи сметката, което беше добре, защото бях оставил пръста в неговия апартамент. Нали знаете, че не е много удобно да измъкнеш такъв един пръст насред ресторанта.

Междувременно се отправих към тоалетната в задната част на заведението. Всички по препълнените маси, край които минавах, вдигаха скришом очи, за да видят дали съм достатъчно известен, че да ми е позволено да пуша. Общото впечатление бе, че не съм, а в отговор на всеки поотделно отправих по един максимално злонамерен поглед. В „Епълбаумз“ ме представи мой познат на име Мелк, който пропилява живота си, мотаейки се в граничните сфери на Бизнеса. Понастоящем той работи като „Мениджър по емисиите“ или, както е по-известно в бранша — майстор по пръдните. Наемат го филмови звезди, за да върви след тях по време на приеми и, ако се случи нежеланото, незабелязано да размахва една кърпичка с цел да разпръсне миризмата, колкото се може по-бързо. Най-добрите майстори могат да направят така, че да изглежда сякаш нищо подобно не се е случило и дори да съберат миризмата и да я пренасочат към някой актьор от конкуренцията. Това не е работа за зрял човек, но Мелк е една от едрите риби, които редовно посещават този ресторант, така че можете да си представите по какви дупки ходят останалите му колеги. Аз не съм особено самоуверен тип, но усетих, че ще мога да преживея и без одобрението на околните.

Един от обслужващите в преддверието се опита да ми даде всякакви вазелини и кърпи, но аз го пратих по дяволите. Той се дръпна назад, като се мазнеше с пресилена усмивка и вероятно отдаде грубостта ми на това, че съм собственик на филмова студия и съм попаднал в „Епълбаумз“ в резултат на ужасна грешка при резервирането на места за обяд.