Майкъл Смит - Един от нас

— И какво ще правиш сега?

— Ще разбера какво става.

— Интересува ли те?

— Да, интересува ме. Ако бях на твое място, незабавно щях да звънна по телефона и да си осигуря една малка почивка в Европа. Всъщност ти какво работиш?

— В една банка — каза тя и се усмихна, като премигна с едно око срещу слънцето. — Връзки с клиентите. Малко тъпо, нали?

— Изкарваш си хляба.

— Всъщност просто вегетирам.

Тя погледна към Дек, който все още се подпираше на стълба и разглеждаше разсеяно наоколо.

— Знаеш ли какво? Мисля, че си подадох оставката.

— Да те закараме ли до някъде?

— Да. Там, където отивате и вие.

Тя се засмя на объркването, изписано на лицето ми.

— Хайде, Хап, нали знаеш, че ония четиримата дето ратуват за края на света, ме преследват и много добре знаят какво съм извършила.

— Всъщност са шестима — отбелязах аз.

— Както и да е. Явно сте си наумили да разплетете тази работа. Пък и си мисля, че с вас ще се чувствам в по-голяма безопасност.

— Това може и да се окаже неправилно решение, да знаеш.

— Най-любимото ми.

Тя се усмихна и кимна към Дек.

— Хайде, елате да ви черпя по бира.

Обядът в „Епълбаумз“ малко се забави. Винаги е така. Взехме си маса навън, с изглед надолу към „Сънсет“ и започнахме да пием. Дек и Лаура се забавляваха с минувачите, а аз преглеждах съдържанието на джобовете си. Толкова много неща бях натъпкал в тях през последните дни, че вече ходех прегърбен.

За нещастие се оказа, че ще трябва да запазя повечето от тях. Например приемателя на сънища. Използвах телефона на ресторанта, за да се обадя в „РЕМтемпс“ и да разбера защо не ми бяха изпратили сънища предната нощ, но Стратън отсъстваше. Онази вещица Сабрина ме държа на телефона цял век, за да ми каже накрая, че като се върнел, той щял да ми се обади. Засега носех пистолета на Дек — моят несъмнено се пазеше в полицията като важна улика за инцидента в кафене „Проуз“. Без органайзера си щях да съм загубен, а и сърце не ми даваше да изхвърля будилника, макар че той сякаш бе изпаднал в летаргичен сън. Може и да е бил в шок — след като го гърмяха пред апартамента ми, заспа и оттогава не съм го чувал да издаде и звук. Поразклатих го, натиснах за проба някакви бутони по него, но не бях сигурен дали те изобщо имат някаква функция, или са сложени там, само защото хората очакват по един часовник непременно да има бутони. Тъй или иначе, будилникът не работеше. Попитах Лаура дали има нещо против да го сложи в чантата си и тя го взе.

Точно тогава ми дойде наум нещо озадачаващо. Бях намерил Лаура в „Нирвана“ благодарение на чудноватата логика на будилника си. Но как я бяха намерили двамата типове с костюмите? От спомена на Лаура и разказа на стареца ставаше ясно, че е изключено да са я проследили.

— Лаура — казах аз, — може ли да те попитам нещо?

— Можеш да питаш всичко — отвърна тя провлачено и доля чашата си от каната, — а пък аз може и да не ти отговоря.

— Имаш ли представа как ония с костюмите са открили, че си отседнала в „Нирвана“?

Тя поклати глава.

— Не. След като ти прехвърлих спомена, бях свръхвнимателна и дори малко параноична. Въпреки това нямах усещането, че някой ме следи. Макар че ти си ме следял, както разбирам.

— Това е безусловно, но през повечето време бях толкова надалеч, че все едно ме е нямало. Я ми кажи — забеляза ли нещо странно в бара предишната вечер?

— Не. Макар че наистина се запознах с един човек.

Изведнъж тя потрепери, тъй като времето за една секунда се промени от слънчево на облачно и студено. Хората от съседните маси се размърмориха недоволно, докато чакаха пиколите да донесат оставените им на гардероба сака и палта.

— Какъв човек?

Тя вдигна рамене.

— Най-обикновен. Седях на една маса в ъгъла, прахосвах си времето и един мъж ме попита имам ли нещо против да ми прави компания. Щях да му кажа, че имам против, защото наистина не бях в настроение за по-интимни срещи, но после се почувствах нормално и се съгласих.

— Как изглеждаше?

— Около четиридесетгодишен. Добре облечен, обикновен тъмен костюм, с хубава коса.

— Стигнахте ли до леглото?

— Не, само си говорихме. Или поне аз говорих. Той просто си седеше, кимаше и ми помогна да се почувствам спокойна. Аз бърборех разни празни приказки, а той слушаше. Сякаш му беше интересно да ме слуша и го предпочиташе, вместо да проявява нетърпение кога ще дойде края на разказа ми, за да ме попита каква закуска обичам. По едно време реших, че е късно и че трябва да си ходя. Той ми предложи да остана още малко и аз се изкуших да приема, но нещо ме възпря.