Майкъл Смит - Един от нас

— Вдигам шумотевица — обясних аз. — Той знае, че лъжа, но не знае до каква степен. А и в крайна сметка предавателят е у мен. Сега той не е наясно какво става и какво точно зная аз.

— Ами ти нищо не знаеш — каза той.

— Все още не.

През последната нощ и по време на съня ми нещата се бяха променили. Предателството на Куот вече не изглеждаше най-важното, нито пък причините, които стояха зад него. Бях доста притеснен заради парите си, а би трябвало да се притеснявам и поради факта, че Стратън не беше удържал на думата си и не ми бе изпратил сън през последната нощ. Но всъщност не се притеснявах. Все още не.

Исках да зная кои бяха хората със сиви костюми, какво правеха и откъде ги познавах. А това бе добре, защото всички нишки на разследването водеха в една посока.

Дек стоеше на пост вън на улицата, а аз нахълтах в апартамента на Рей Хамънд. Лаура дойде с мен. Тя поиска така, не аз. По пътя натам прегледах новините и разбрах, че стрелбата в кафене „Проуз“ бе преобладаващата тема. Травис се бе отървал с раняване, положението на Бартън бе критично и не се очакваше да изкара още много, а другите две ченгета бяха мъртви.

„Неизвестните“ бяха изчезнали, без да дадат жертви. Бяха обявени за издирване в целия град. За мен — нито дума.

Вратата на леговището на Хамънд не беше запечатана, нямаше и ченге за охрана, което означаваше, че в полицейското управление на Лос Анджелис не знаеха какво е търсил Хамънд в този район. Попитах Лаура и тя каза, че постоянният му адрес е в „Бърбанк“. Не искаше да разкрие защо не го е спипала там, призна само подозренията си, че той прекарвал известно време на някакво друго място. Затова се свързала с хакер, както се оказа Куот, който намерил адреса. Допусках, че ченгетата бяха приключили разпитите по околните къщи и се бяха отказали от идеята да получат информация от входящия телефон. Ако дойдеха за повторен оглед или пък се появеше някаква друга опасност, Дек щеше да ни предупреди. Дотогава апартаментът на Хамънд беше наш.

Ключалката на вратата бе сложна и скъпа, но не се оказа проблем за моя органайзер. За две минути тя беше отворена и ние влязохме вътре.

Апартаментът беше малък, а от вратата се влизаше направо във всекидневна, в единия край на която имаше кухня. Ако пердетата не бяха спуснати, през малкия прозорец щеше да се вижда улицата долу. Отзад имаше още две стаи — една спалня и стаичка, почти изцяло запълнена от едно бюро. Също и баня, в която трудно можеш да вкараш наведнъж цялото си тяло.

Кухнята подсказваше, че тук Хамънд не е живял твърде луксозно. Три кутийки бира и някакви остатъци от китайска храна в хладилника, която бе покрита с такъв дебел слой бактерии, сякаш те имаха някакво тяхно си разбиране и непоколебими възгледи по отношение на околната среда. В чекмеджето видях всичко на всичко една чиния и един комплект прибори за храна. И останалата част от апартамента на Хамънд подсказваше, че е обичал да прекарва времето си тук доста спартански. Мебелите бяха евтини и практични — канапе и стол във всекидневната, единично легло и две масички, върху които нямаше нищо. Шкафовете в спалнята бяха празни, а в банята не се виждаха никакви тоалетни принадлежности, навсякъде по ъглите висяха паяжини. В нито една от стаите нямаше картини по стените. Жилището приличаше на апартамент в някакъв крайпътен мотел, две седмици след като чистачката е била уволнена и си е взела обезщетението под формата на предмети на изобразителното изкуство.

Оставих Лаура във всекидневната и отидох в кабинета. Над бюрото висеше една лавица с една-единствена книга. Малка и явно доста често прелиствана Библия. На вътрешната страна на първата корица бе преписан следният цитат: „И видях между престола и четирите живи същества, между тях и старците, че стоеше Агне като заклано, което имаше седем рога и седем очи, които са седемте Божии Духове, разпратени по цялата земя.“ Странно. Пуснах я в джоба си.

Ако не се брои лавицата, стаята всъщност беше празна. Надникнах под бюрото и забелязах нещо. На пода, близо до стената, в прахоляка, имаше няколко черти, които доказваха, че под наслоения прах има килим. Изглежда доскоро там е имало някакви кабели. Шкафовете говореха за същото — ясно очертани, леко запрашени правоъгълници на местата, където са стояли кутиите с файловете. Върнах се във всекидневната и обърнах възглавниците на канапето. Всяка от тях бе разрязана по диагонал — някой бе търсил нещо в тях.