Майкъл Смит - Един от нас

В ранната неделна привечер едно момче се разхожда само навън. То бавно се насочва надолу по хълма към училището без определена цел, ей така, накъдето му видят очите. Зад него, на близо километър, остава къщата, в която живее — старо съвместно владение, едно от първите построени тук, на този бряг, което през зимата общо взето остава празно. То все още не разбира, че именно този дом ще определи представите му за жилище и че винаги ще търси чисти стаи и празни коридори, където на непознатите кимаш отдалеч, а още преди да си прекрачил прага, съзнаваш, че няма да се задържиш задълго. Това бе неговият дом и винаги е бил такъв. Баща му е пазач — наглежда климатиците, гони насекомите и чисти басейните. Майка му работи в един бар-ресторант на километър и половина по-надолу по плажа и цял живот все това е правила. Тя и сега е там — носи бургери и запотени халби бира, бъбри с приятелката си Марлене и слуша как тази вечер китаристът свири „Голямата бензиностанция“ за първи, но не и за последен път.

Момчето беше оставило баща си пред телевизора да гледа за около осемнайсети път един героичен филм от архивите. Пържените картофки и соевият сос бяха на мястото си върху страничната масичка, до ръката му се мъдреше бира, налята в любимата му чаша, и сега, както винаги обичаше да се изразява той, не би се мръднал от мястото си, „ако ще чудо да стане“. Никой от двамата родители не би имал нищо против момчето му да излезе и да се поразходи само. А и то винаги е излизало само и досега не му се беше случвало нищо лошо.

Тротоарът надолу към училището му бе добре познат. Там при силен дъжд винаги се образуваха буйни потоци, а преди два месеца преминаха цели легиони мравки. Тогава момчето прекара цял час, приклекнало край колоната от миниатюрни същества, гледаше ги как минаваха тихомълком и се чудеше накъде отиваха и защо. Предната седмица учителката им, госпожица Бенархъм, им беше разказала за някакъв вид пеперуди, които в началото на годината се мотаели в Южна Америка, а след това — внезапно и всички заедно — прелитали чак до Канада или нещо такова. Абе, някъде на север. Дълго пътешествие. По пътя се съчетавали, снасяли яйца и умирали. Пеперудите, които по-късно през годината се връщали обратно точно на дърветата, откъдето било започнало пътешествието им, не били същите, които били тръгнали оттам. Някои били родени по пътя на север, други пък не знаели друга посока освен южната. Следвали един и същ цикъл, който се повтарял всяка година, очевидно изпълнен със смисъл, ала момчето така и не можеше да разбере каква точно е целта им.

Госпожица Бенархъм бе казала, че става дума за някакво определено растение, от което те имали нужда, или за някакви там температури или някакво нещо друго, но момчето не вярваше на тези приказки. Ако растението им беше толкова важно, защо просто не си направят лагера до него и после да си вирят краката цяла година? Ако обичаш морето, ще живееш на брега, нали? В това има смисъл! Няма отидеш да живееш из пустините на Юта, я!

Същото беше и с мравките. Знаеше, че те преследват някаква цел, но не я издаваха.

Тази вечер тротоарът беше пуст, сух и направо нямаше какво да се гледа. Момчето продължи надолу по хълма с ръце в джобовете и поглеждаше към къщите, покрай които минаваше. Големи дворове, подстригана трева, предимно едноетажни постройки. Вече бе доста тъмно и в повечето всекидневни осветлението бе включено. За кратко мяркаше хора, които седяха, движеха се из стаите или гледаха телевизия. Понякога се виждаше как по прозореца плавно преминава сянка на тяло или на ръка и след това изчезва, как някой става и пак сяда; друг път нечий говор се усилваше и после затихваше, докато стане едва доловим като припляскване на криле на птица някъде в далечината. Може би всичко това бе по-разбираемо от мравките и пеперудите, но не и за момчето. Това беше светът на другите хора, откъслеци от техния живот, които така и не проумя.

Хълмът започна да става все по-полегат и дворът на училището вдясно вече се виждаше. Беше голям, квадратен парцел, който заемаше обширна площ. От далечната страна бяха класните стаи, а откъм близката — игрището, оградено с трева, дървета и черни метални парапети по края. Когато стигна точно срещу училището, момчето спря и погледна през пътя. То не изпитваше някакви определени чувства, освен че това бе мястото, където прекарваше повечето дни. През учебно време вътре беше пълно с деца, някои от които то познаваше и срещу които нямаше нищо против, а други не познаваше или просто не харесваше. Училището представляваше голям контейнер с хора, които бяха различни от него и имаха различни родители и различни животи. Единственият интересен обитател бе г-ца Бенархъм, а момчето бе вече достатъчно пораснало, за да си въобрази, че е влюбено в нея.