Майкъл Смит - Един от нас

Помисли си, че ако си тръгне към къщи още сега, пържените картофки може и да не са свършили. Зави зад последния ъгъл и пое по последната права към мястото, откъдето трябваше да свие наляво и да тръгне нагоре по хълма. В този момент момчето бе в почти хипнотично състояние и в началото не забеляза стъпките зад себе си.

Когато ги усети, то се обърна, като очакваше някой да разхожда кучето си. Учуди се, че на пътеката няма никой.

Продължи още малко и чу, че стъпките тръгнаха пак. Нито бързаха, нито бягаха — просто се движеха с неговите крачки. Знаеше, че това не е ехо от собствените му стъпки, защото беше с маратонки, които изобщо не издаваха никакъв шум.

Сърцето му заби малко по-бързо и момчето ускори крачка. Стъпките сториха същото и то усети как започва да го обзема страх. Бяха го предупреждавали, че може да се случат разни странни неща, ако говори с непознати или се качи в съмнителна кола. Никой от родителите му не беше се доизяснил какви могат да бъдат странните неща, нито пък каква марка и кой модел са съмнителните коли, но момчето изведнъж усети, че това може да е една от опасностите, за които го бяха предупреждавали.

То забърза по пътеката, все по-бързо и по-бързо, ала знаеше, че не се отдалечава от онова, което го следваше. Ако беше възрастен човек, нямаше начин да го надбяга. Възрастните имат по-дълги крака.

Момчето се спря, пое дълбоко въздух и се обърна.

Този път наистина видя някакъв човек.

Един мъж стоеше на ъгъла зад него, точно под уличната лампа. Беше с хубав костюм. Лицето му бе в сянка и момчето не можеше да го види добре — лампата светеше зад главата му. Стори му се, че човекът е твърде далеч и че този шум не може да бъде от неговите стъпки, но пък наоколо не се виждаше никой друг. Човекът тръгна, а момчето остана на мястото си — сякаш бе пуснало корени.

По-късно момчето се озова у дома, ядеше пържени картофки и гледаше телевизия с майка си, а баща му спеше във фотьойла като повален динозавър. Издържаха до края на някакъв тъп филм и после всички си легнаха.

Събудих се и видях, че Лаура седи на пода с кръстосани крака и дъвче препечена филийка. Подаде ми чаша кафе. Измърморих нещо неразбираемо и се изправих. Отне ми доста време, докато се настаня удобно, след което посегнах към джоба на сакото си и извадих приемателя на сънища. Погледнах екрана и разбрах това, което вече знаех. Не бях работил. Сънят си беше мой.

— Дек е в банята — каза Лаура, като все още държеше кафето в протегнатата си ръка. Очите й бяха подпухнали.

Взех кафето и отпих. Беше горещо и имаше вкус на кафе. Дотук добре.

— Кога се върна Дек?

— Около час, след като ти заспа. Каза, че избрал някакъв по-живописен маршрут. Ти добре ли си? Много бързо заспа.

Кимнах. Бях оставил предавателя в един от шкафовете на Дек, после се позагледах през предния прозорец, но не видях нищо освен как една изоставена пералня се влачи с мъка надолу по пътя. Лаура очевидно очакваше да й кажа как предавателят се е озовал тук и нещо за човека, който го бе донесъл, но аз мълчах. Оказа се, че почти не можех да говоря. Седнах на канапето и следващото нещо, което си спомням, е, че се върнах назад във времето цели двадесет и пет години, сякаш съвремието ми е налагало да се справям с извънредно много неща и мозъкът ми е избягал в копнеж по по-простичките времена. Границите сякаш се размиваха. Това, което бях изживял преди да се събудя, не бе просто сън, а и спомен — задълго забравен спомен. Докато седях и Лаура ме гледаше с изпитателен поглед, този спомен изведнъж се появи по-пресен и по-истински дори от топлата чаша в ръката ми, от звука на течащата в банята на Дек вода.

Минахме покрай училището.

Вдигнах телефона и набрах един номер в Мрежата.

— Ало?

— Ааа, здрасти, Куот. Хап на телефона.

Лаура ме гледаше и лицето й сякаш казваше: „Какво правиш, по дяволите?“

Пауза. След това Куот каза:

— Хей, как си?

— Добре съм — отговорих аз. — Свършихме работа с предавателя, но момчето още не се е появило да си го вземе обратно.

С много равен глас:

— Ще му се обадя.

— Направи го. И виж какво, станала е някаква грешка — не мога да тегля пари от банкоматите. Би ли погледнал какво става?

— Разбира се, разбира се — каза той. — А ти, Хап, къде точно се намираш?

— Наблизо съм — казах аз и стиснах слушалката. — И още нещо — знаеш ли за онова ченге, дето го застреляха?

После прекъснах връзката.

— За какво беше всичко това? — попита Дек откъм вратата.