Майкъл Смит - Един от нас

То не мислеше по този въпрос с такива категории — просто знаеше, че най-малко негодува срещу нейните часове и че ако майка му не му беше майка, нямаше да има нищо против г-ца Бенархъм да бъде на нейното място. Вкъщи, на скришно място, то държеше една значка, която тя му бе дала. Преди две седмици в училището бяха пристигнали някакви хора да оценяват учителите. Момчето с изненада научи, че дори учителите трябва да бъдат изпитвани, но г-ца Бенархъм не изглеждаше разтревожена. Тя нареди децата отпред, на пода, и им разказа разни работи. Големите стояха отзад и също слушаха. Момчето зададе няколко въпроса и после отговори на няколко. Беше интересен час и бе приятно да научаваш някакви неща. В края на деня, когато момчето си събираше книжките и в класната стая не бяха останали много деца, г-ца Бенархъм дойде при него, дръпна го на една страна и му даде значката. Тя беше сребърна, тясна и на нея пишеше „Отличник“. Каза му, че може да я носи един месец. В училище момчето си затрая по този въпрос, като интуитивно усещаше, че това е най-добрата политика, но я показа на родителите си вкъщи и те изглежда останаха доволни.

Момчето бе прекарало деня на сивия плаж, беше тичало срещу вятъра и бе търсило изгубени в пясъка долари. В семейството имаше традиция, измислена и наложена от баща му — на всеки, който намери в пясъка цял долар, се полага, както той се изразяваше, „безалкохолна напитка по избор“ при следващото отиване на семейството на ресторант в града. Изборът на момчето винаги беше една кола, която то така или иначе щеше да получи, но му бе ясно, че не е там работата.

Този ден беше намерило само разни парченца и някакво пихтиесто умряло нещо, което не хареса въобще, но това нямаше никакво значение. Усещаше приятна умора и реши да мине покрай училището и след това да се прибере вкъщи.

Докато минаваше покрай игрището, надникна през оградата и погледна към дърветата на отсрещната страна. За всеобщо удовлетворение те бяха най-доброто място за намиране на „кръстоносци“. Това бяха големи бръмбари, които повечето от момчетата пазеха в буркани с пробити капачки, и въпреки че най-вероятно истинското им име не бе „кръстоносци“, те ги наричаха така. Много щастливи часове бяха минали в провеждането на битки между тези насекоми. Състезанията се оказваха по-скоро миролюбиви и завършваха със сравняване на размерите на участниците — дължина, широчина и разпереност на крилете. Като правило те бяха зелени, но от време на време някой ученик попадаше на черен, а черните винаги печелеха състезанията. Най-добрият му приятел, Ърл, вече имаше един такъв и според момчето беше вече крайно време и то да си намери.

Със смътната надежда, че на следващия ден може и да намери такъв бръмбар, то продължи по пътеката, която минаваше покрай сградата на училището. В този участък нямаше кой знае какво за гледане, нито пък след първия ъгъл — тъмни прозорци на още по-тъмна сграда. През това време си мислеше за нещо, което беше чуло от един свещеник по телевизията: че Господ щял да прости на хората, които са съгрешили, и щял да хвърли греховете им в морето. Това май никак не се връзваше с разбиранията на майка му, която считаше, че хората, които хвърлят разни неща в морето, са лоши, особено ако нараняват крилете на чайките. Момчето притеснено попита баща си къде точно са хвърлени греховете, защото не искаше да плува сред тях, да не би случайно после да излезе от водата лош. Баща му се смя гръмогласно и дори за известно време спря да се кара с телевизора.

Момчето зави и зад втория ъгъл и стигна там, откъдето пак започваше игрището. Спря и погледна отново към дърветата, които сега бяха точно от другата страна на металната ограда. По това време беше вече станало доста тъмно, а улични лампи имаше само на ъглите на парцела. Дърветата изглеждаха големи и стари. Момчето вероятно би могло да прескочи оградата, да се озове сред дърветата и да се опита да изпревари утрешните ловци на бръмбари, но идеята не му хареса. В тъмното дърветата изглеждаха, трябваше да си признае, страшнички. То знаеше, че всъщност не е така, защото денем, когато те бяха грамадни, зелени и приятелски настроени, доста често се бе качвал до по-ниските им разклонения. Ала нощем нещата винаги се виждат по-иначе. То започна да се чуди кое е истината — как изглеждат нещата денем или онова, което се вижда нощем. Стигна до извода, че явно зависи от доста неща.

Както и да е, бръмбарите най-вероятно бяха вече заспали.