Майкъл Смит - Един от нас

— Някой вече е ровил тук — казах аз. — Мисля, че на бюрото е имало компютър, който е изчезнал, заедно с файловете. Освен това са търсили и още нещо — нещо, което може да се скрие във възглавница. Имаш ли представа какво може да е то?

Отговор не последва. Погледнах към Лаура и видях, че се е облегнала на стената на кухнята, а главата й е някак неестествено наклонена напред.

— Лаура?

Тя бавно повдигна глава. Очите й бяха неестествено сухи, ъгълчетата на устата й висяха надолу. Тя приличаше на безкрайно разочаровано четиринайсетгодишно момиченце.

— Дай ми една цигара — каза тя.

— Мислех, че си ги отказала.

Тя се усмихна с празен поглед.

— Поне сто пъти.

— Според мен хората се делят на пушачи и на непушачи — казах аз. — Избери си от кои да бъдеш и се придържай към правилата. Това би спестило маса неприятности на всички около теб.

Погледнах да видя има ли сензори по стените и се учудих, че няма. Тогава си спомних, че Хамънд беше едновременно и високопоставено ченге, и пушач. Вероятно той се е самоосвободил от законните ограничения. Запалих два „Кемъл“-а и подадох едната цигара на Лаура.

— Хамънд се явява ключа за всички ни — казах аз. — Ти го уби. Можеш ли да обясниш защо?

— Нямам спомен да съм вършила такова нещо.

— Това го знам. Не ме интересуват подробностите. Искам да узная причините, а тях ти все още си ги спомняш.

— Беше лична работа — отвърна тя.

— Не ми говори глупости. Кой ще си сложи главата в торбата за нищо.

— Тази работа няма отношение към сегашните събития.

— Така ли? Кой ти каза?

— Просто няма. Ти приключи ли тук? Може ли да се махаме?

— Все някога ще трябва да го кажеш на някого! — казах аз. — Нямам предвид ченгетата. Просто ще трябва да го споделиш. Пиеш твърде много, усмихваш се, а не ти е до смях. Отиваш на почивка два дни в Мексико, а прекарваш цялото време в пълна мизерия и отвратителни компании в баровете. Когато ми прехвърли спомена за убийството, той вече бе скапан, като че ли си свикнала да изтриваш нещата от паметта си. Трябва да намериш някакъв начин да освобождаваш съзнанието си!

Тя се усмихна иронично.

— Благодаря за консултацията, докторе. Да дойда ли за продължението на поучителното ти слово другата седмица по същото време?

Вдигнах рамене и казах:

— Опитвам се да ти помогна. И независимо от факта, че за мен представляваш огромно главоболие, аз те харесвам.

Грешка! Тя се обърна настрани и изгаси неизпушената и до половината цигара в мивката.

— Да — каза тя, — всички мъже само това знаят.

Очите й се промениха, станаха непроницаеми и разбрах, че разговорът бе приключил.

Апартаментът се оказа задънена улица. Почистих мивката, за да не личи, че сме идвали, и на излизане заключих вратата. Взехме Дек и тогава се сетих да отида до кръстовището и да погледна през прозореца на магазина за алкохолни напитки. Старецът все така седеше зад бара, както си беше в спомена. Имаше вид на надрусан. Оставих другите навън и влязох.

— Как е кучето ти? — попитах аз.

Старецът ме погледна малко накриво — очевидно не виждаше добре.

— Умря. А ти кой си? Познаваме ли се?

— Разбира се — отвърнах. — Нали съм тук през цялото време.

— О-о, добре, радвам се.

Той се наклони напред и се опита да стане. Прииска ми се да му кажа да не си дава този труд — сигурно цели градове са били построявани с по-малко усилия. Лицето му бе с дълбоки бръчки, кожата му — суха като барут и колкото повече се изправяше, толкова по-болезнен ставаше вида му. Но явно това бе важно за него и аз търпеливо изчаках целият процес да приключи. Погледнах навън и видях, че Лаура и Дек стоят и разговарят. Най-накрая старецът се поизправи криво-ляво и се облегна на барплота.

— Какво да ви предложа?

— Всъщност нищо — казах аз. — Познавахте ли онова ченге, дето го застреляха? Нали ей там стана тази работа?

— Тъй, тъй — отговори гордо той. — Всичко видях. Ти ченге ли си?

Помислих си да кажа „да“ и да извърша углавно престъпление, но реших, че вече има достатъчно нарушения на мое име.

— Не. Просто се интересувам. Ама ти не си видял нищо. Ти си бил заспал.

Ръцете на стареца трепереха. Той попита:

— Ти откъде знаеш?

— Знам аз. Освен това оттук не можеш да видиш мястото, където е паднало тялото. Така че, кажи ми какво всъщност знаеш?

Не му предложих пари — щеше да се обиди. Това, от което този човек имаше нужда, бе общуване с хора.

Той облиза устните си.

— Честно да си кажа, наистина бях малко уморен онази нощ. Може и да съм бил задрямал около един. Както и да е, чух шума и се събудих. Най-напред си помислих, че някой блъска вратата, но в бара нямаше жива душа, а шумът продължаваше. Разбрах, че се стреля. Докато отида до вратата, стрелбата престана. Реших да не излизам.