Майкъл Смит - Един от нас

Изведнъж се озовах на земята, с лице към пода, а някой беше забил коляно в гърба ми. Единственото, което можах да направя, бе да отворя безмълвно уста, тъй като след удара в дробовете ми не остана въздух. През това време ръцете ми бяха извити зад гърба и закопчани с белезници.

Върху килима, близо до носа ми, се появиха две лъснати черни обувки.

— Да не си посмял да мръднеш! — изрече някакъв глас отвисоко.

Извих врата си, погледнах нагоре и видях, че едно ченге е насочило към мен пистолет 38-ми калибър. Ръцете му държаха пистолета много здраво.

— Идваш с нас!

— Да, идвам — казах аз услужливо и се оставих да ме изправят на крака.

И двете ченгета бяха млади и изтупани, единият рус, подстриган по устав, другият — кестеняв. Иначе между тях нямаше особена разлика. Единият ме сграбчи за едната ръка, другият — за другата и ме поведоха обратно навън към ресторанта.

Бледите физиономии в залата ни зяпаха и очевидно се опитваха да проумеят дали този обрат в хода на събитията ме прави по-малка или по-голяма риба. Някакъв тип, вероятно адвокат или агент, подхвърли към мен визитка.

Бях си приготвил изражението на лицето за момента, в който щяхме да влезем във вътрешния двор, тъй като знаех, че докато минавахме оттам, Дек ще трябва да се прави, че не ме познава. Оказа се, че той дори е направил още един ход напред. Двамата с Лаура бяха изчезнали, а парите за обяда бяха поставени до празната чиния на Дек.

Русолявият отвори задната врата на полицейската кола, паркирана на тротоара, кестенявият ме бутна вътре и седна до мен.

Седях, загледан през прозореца, докато колата потегляше, и търпеливо чаках животът ми да се скофти.

— Как ме намери? — попитах аз, когато той най-сетне пристигна.

Травис ме удостои с поглед, изпълнен със съжаление.

— Ние сме ченгетата, Хап. Това ни е работата.

Седях в стаята за разпити на полицейското управление на Холивуд вече повече от пет часа. Никой не ми беше предложил кафе и си мислех да депозирам жалба. Стените на стаята бяха сиви и голи, с очевидното предназначение да те накарат да се чувстваш потиснат, а монотонността се разнообразяваше единствено от големи табели, забраняващи пушенето. Но тъй като пушенето е повече или по-малко незаконно, поради което се практикува най-вече от престъпници и полицаи, в средата на масата пред мен имаше един претъпкан догоре пепелник.

Травис скръсти ръце и се облегна на огледалото, което покриваше едната стена. Улови погледа ми и каза:

— Отзад няма никой.

— Добре — отвърнах аз, без да зная и без да ме е еня истината ли казва той или не. Да става, каквото ще. Вече нямаше голямо значение.

— Как е ръката?

— Боли — отговори той.

Горната част на десния му ръкав беше издута на мястото, където бе направена превръзката.

— Ама ти би трябвало да знаеш какво е усещането, нали? Доколкото си спомням, и теб са те ранявали. Поне така каза на свидетелите.

Не отговорих. Той задържа за малко погледа си върху мен, след което бръкна в джоба си. Измъкна сгънато парче хартия, разгърна го и го постави на масата пред мен:

— Погледни това.

Беше извадка от базата данни за престъпленията на територията на полицейското управление на Лос Анджелис. Най-отгоре се мъдреше днешната дата. Отнасяше се за въоръжен грабеж и убийства, извършени на 15.03.2014 — преди малко повече от три години. Сериозни свидетелски показания водеха към имената на трима заподозрени — Рикардо НМИ Печрин /мъртъв/, Хари /Хап/ Томпсън и Хелена Рут Голдстейн. „При необходимост се разрешава по време на задържането да се употреби сила. Препоръчва се при опита за задържане на Голдстейн да се вземат специални мерки и се включат подразделения на специализираните отряди.“

Куот го беше върнал в банката данни на полицията. Затворих очи.

— Гаден номер, нали? — изрече Травис. — Наистина странно. Толкова време го нямаше, а тази сутрин проверявам досието ти и го откривам! Вероятно имаш обяснение, но да ти кажа честно, не ме интересува. Добре дошъл в моя личен списък на най-издирваните, Хап!

— Поласкан съм — промърморих аз.

Куот вероятно беше осъзнал, че след като хакерът и другите двама свидетели на местопрестъплението бяха мъртви или в кома, конспирацията му да бъда обвинен в незаконно вземане под наем на апаратура за прехвърляне на спомени изглежда някак несериозна. Затова е решил да ме закопчае здраво с връщането на тази информация. Въпросът беше — защо?

— В крайна сметка с теб е свършено, а, Томпсън? Съгласен ли си?