Майкъл Смит - Един от нас

Той погледна към кърпите, напоени с кръв.

— Моля?

— Много тежко спи и понякога я отнасям на някакво странно място, че като се събуди, да се чуди къде се намира.

— Не ви вярвам, господине.

— А сега вярваш ли? — попитах аз, като извадих пистолета и го насочих право в челото му.

— Много смешно! — каза той и ръката му запълзя обратно.

— Посмей се малко — предложих му аз, — или да се върна и да ти обясня пак?

Завих зад ъгъла, където бях паркирал колата, и положих Лаура Рейнолдс напречно на задната седалка. Сетне влязох и подкарах със съзнанието, че ако не я заведа на лекар незабавно, положението ми ще се влоши още повече.

За малко да се прекатури до мен на предната седалка, докато завивах на две гуми по булевард „Санта Моника“ и се опитвах да избегна удар с малка група пресичащи платното фризери. Можех да карам и право през тях, но си имам собствено разбиране по въпроса — не се разправям с представители на бялата техника. Наистина са тежки.

Когато бяхме вече в безопасност и хванахме посоката, звъннах на Дек. Трябваше му малко време да схване какво му казвам, но се съгласи да свърши онова, за което го молех. След това включих телефона към Мрежата и пак опитах да се свържа с Куот. Звънях, звънях, но никой не отговори. Ядосах се, изключих и пак набрах. Вярно, беше късно, но Куот по принцип бе винаги буден, а когато не спеше, винаги си беше в Мрежата. Отново никакъв отговор.

Оставих телефона на обратна връзка с прехвърляне в апартамента и се съсредоточих върху пътя, тъй като пресякохме Уилшър и влязохме в Бевърли Хилс. Трябва да знаете, че не си падам много по шофирането. Никога не съм си падал. Разбирам, че това ме омаловажава в очите на всеки енергичен американец, но нека бъде тъй. Много хора съжаляват, че децата им прекарват цялото си време в компютърни игри. Аз мисля, че това е единственото нещо, което ще ги подготви за истинския живот. Шофирането представлява продължителна досада, по време на която разни лунатици изскачат ненадейно и се опитват да ви убият — пръснати из едни пъклени места, откъдето всяко нещо дебне в смъртоносна засада. Тези места се наричат „градове“ и най-добре е да ги избягвате, освен в случаите, когато за нещастие се окаже, че живеете точно на такова място. На мене ми дайте да се сбия с някого в бар — и ще видите на какво съм способен! Ама ако ме изпратите да шофирам по време на часовете пик — забравете! Ще си взема такси. Или ще вървя пеш.

Поглеждах към Лаура Рейнолдс непрекъснато, докато шофирах, а след завоя към западната част на града спрях, за да я разгледам по-добре. Все още дишаше, но гърдите й се вдигаха и спускаха твърде често. Кръвта около разреза на дясната й ръка се съсирваше добре, но другият разрез бе все още широко отворен. Поотпуснах за момент турникета, след което отново го стегнах преди да тръгна. Горещо се надявах Дек да е открил Уудли — иначе бях загубен. Единствената алтернатива бе да я водя в болница, но в такъв случай щях да я загубя. Не можех да я охранявам непрекъснато, а тя вече доказа, че е решена да избяга по един или друг начин.

Когато завих и излязох от „Лос Фелиз“, с радост забелязах, че за влизане в Грифит няма голяма опашка. За целия квартал има само двадесет входа и в някои часове на денонощието влизането може да се окаже голяма мъка. Докато се приближавах към стената, забелязах група въоръжени охранители, които се загледаха по посока на колата, и с удоволствие отбелязах, че дори в този късен час те се грижат съвестно за безопасността на живеещите тук.

През 2007 година някои решили, че Грифит парк не работи с пълния си възможен потенциал. Имали усещането, че целият „парк“ бил малко в духа на двадесети век. Добре било там да има огромно открито пространство с игрища за голф и места за бойскаутите, но за тази земя вече имало други идеи. Луксозни жилища например. Хубавите места в Лос Анджелис вече били отдавна застроени, а паралиите жадували за нов Лебенсраум, особено след като геологическите проучвания доказали, че при едно следващо земетресение Брентууд ще се озове в Белгия. Успешно била подготвена и проведена битката с местните фанатизирани традиционалисти и с победните хора, които искали да си имат място за барбекю, но проблемът им бил, че нямали много пари. Тези, които искали развитие — имали. Така или иначе, спечелили точно те. Стигнало се до разрешение.

Била очертана една площ с граници магистралите „Вентура“ и „Голдън Стейт“ на север и изток и „Лос Фелиз“ на юг. Издигната била стометрова стена по продължение на цялата ивица и по границата с Маунт Синай Мемориал Парк на запад, като по този начин била създадена една изцяло затворена площ. Външната страна на тази стена била боядисана с ЛЕД — вещество с висока разделителна способност, и цялата повърхност на стената била свързана с централен компютър. Някои забележителности от вътрешността, като Маунт Холивуд и малки площи от някогашните диви земи, били оставени недокоснати. Дори и тези, които искали реконструкцията, разбрали, че не трябва да посягат към надписа Холивуд. Той, заедно със запазени стари снимки на парка преди промяната, започнали да се прожектират на видеостената, създавайки илюзията, че на това място няма построено нищо. Сега, където и да застанете в Лос Анджелис, можете да видите знака, хълмовете и парка на североизток. Илюзията е пълна, докато не стигнете досами стената и не се блъснете в нея, но тъкмо от това ви предпазва охраната. Все едно, че нищо не се е променило.