Майкъл Смит - Един от нас

Коридорът беше дълъг и тих. Постоях пред стаята й няколко секунди, но не можах да чуя нищо. Помислих си, че е трябвало да попритисна мазника и да взема ключ от стаята й в случай, че откаже да ми отвори. Вероятно той щеше да измисли някакви тъпи възражения, но аз съм опитен в това отношение. Поне бях. В момента не бях във форма и това бе ясно от факта, че напълно бях забравил как се влиза в заключена стая. Зная, че можеш да изкъртиш вратата с ритник, ала то не е толкова лесно, колкото изглежда. А и общо взето се отразява зле на краката. Освен това се вдига ужасно много шум, който рядко е желан. Ръмжейки раздразнено, все пак завъртях дръжката и вече се примирих с идеята да изтичам надолу по стълбите и да досаждам на оня тип.

Резето не бе пуснато.

Постоях тихо за момент в очакване да започнат викове, но такива не последваха. После внимателно натиснах вратата и я отворих.

Подредбата вътре бе както обикновено — неестествената флора на стая в хотел средна ръка: ъглово легло, паянтова тоалетка, а до нея един стар на вид телепютър. По-нататък имаше кръгла масичка с лампа и купчина брошури, които можеха да представляват единствено покана да посетите местните забележителности. Каквито и да бяха те. Все още не чувах нищо — дори и немелодичното тананикане или въздишките през определено време, които хората се чувстват задължени да издават, когато са сами, за да преодолеят по някакъв начин тишината.

Влязох в малкия коридор и тихо затворих вратата след себе си. Вдясно от мен имаше отворен гардероб с няколко рокли по закачалките, които са измислени така, че да не могат да бъдат крадени — очевидно поради предположението, че човек, който е платил седемдесет долара за стая за една нощ, непременно ще реши да открадне закачалка на стойност един долар. Защо да го прави, като в следващия хотел ще има закачалки, нали? Освен това не можеш да използваш тези закачалки, за да окачиш ризата си в банята, докато вземаш душ, което върши работа почти колкото и да я изгладиш. Аз винаги правя така.

Внимателно пристъпих към голямата стая. Вратата към банята беше затворена, но оттам се чуваше шум от течаща вода.

Пуснах пистолета в джоба си и огледах стаята. Един малък куфар лежеше отворен на второто легло, а вътре — хаос от скъпо бельо. Върху нощното шкафче имаше бутилка водка, от чието съдържание липсваше около една трета. Лаура не бе оставила никакви други следи от пребиваването си тук — сякаш през стаята бе преминал някакъв особено внимателен дух, който бе разтребил преди да напусне. Комбинираният часовник-кафеварка ме гледаше от поставката си до леглото с широко отворени очи, но аз му направих знак с показалец пред устните си и той замълча.

Върнах се на пръсти обратно до вратата и я заключих. След това се обърнах към шкафа и без никаква трудност свалих роклите от закачалките и ги сгънах относително прилежно в чантата й. Дръпнах ципа, налях си от водката и седнах във фотьойла. Възможно бе да излезе с хавлия — повечето хора правят така, дори когато са сами. Ако не, ще се обърна на другата страна. Няма да се втурна направо в банята, я! Опитвах се да бъда учтив, а няколко минути закъснение щеше да бъде добре дошло, за да съм сигурен, че ченгетата на ъгъла са си заминали. Уплътних времето си, като се зачетох в хотелската литература, от която научих в подробности, че ръководството на хотела копнее да изпълни всяко мое желание и да удовлетвори всяка моя нужда. Вероятно те имаха предвид човека, който плаща стаята, но аз все пак надрасках една бележка на страницата за предложения с искане за някакви нормални закачалки за дрехи. Освен това открих, че в цената е включена и пълна континентална закуска, което, както обикновено, ме ядоса. Континентална закуска! Континентални лайна — на такова прилича повече! Спиш осем часа, пресичаш многократно могъщите течения на подсъзнанието и какво ти предлагат при завръщането в ужасния твой свят-затвор?

Един кроасан!

Какво, моля? И няма колбас? Нито яйца, нито дори препечени филийки? Че на кого му се яде кроасан сутрин след ставане? И въпреки това всички сядат и го чоплят, преструват се, че е истинска храна, макар у дома никога да не посягат към такова нещо. Хотелите по света са се вкопчили в идеята „континентална закуска“, не защото тя има някаква стойност или защото някой я обича, а защото е евтина и не изисква никакви усилия за приготвяне. Ако някой хотел предлага безплатна континентална закуска, това, което всъщност искат да ви кажат, е: „Свястна закуска няма!“ или „Закуска има, но трябва да си я платите!“