Майкъл Смит - Един от нас

За момент изпитах съчувствие. Аз самият се чувствах почти по същия начин.

— Това е тя, нали? — попита будилникът, който седеше на тезгяха до изстиващата ми чаша. Бях му разрешил да пътува в колата с мен до Лос Анджелис. Така беше честно.

Кимнах.

— Дължа ти едно питие.

Будилникът беше отказал да ме осведоми как е узнал къде е жената и заяви, че това е тайна. Рано или късно щях да я изкопча, но сега тази подробност нямаше никакво значение. Бях я намерил!

Поседях още малко, в случай, че подлизуркото, с когото бях говорил в хотела, е забравил петдесетачката, която му бях дал, за да не казва на жената, че някой я е търсил. След пет минути, в които не се случи нищо, слязох от стола, залитайки леко. Облегнах се за момент на тезгяха и премигнах няколко пъти бързо-бързо с надежда главата ми да се проясни.

Будилникът ме погледна двусмислено, като все още почистваше калта от себе си с една салфетка и чаша вода, която бях поръчал за него.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Само гледай! — казах аз, но в действителност не знаех.

Първоначалният ми план беше просто да поговоря с нея. Да й кажа, че това, което е направила, е лошо и да я накарам да си вземе спомена обратно. Аз съм непоправим оптимист. Ако това не свършеше работа, щях да го върна в паметта й насила. И в двата случая трябваше да дойде с мен. Налагаше се да я закарам в стаята с моя приемник и отнякъде да намерим предавател — за това се бях обадил на Куот. Ако трябваше да я карам насила, щях да извадя пистолета, ала не бих го направил тук, в този ресторант. Момчетата, които го държаха, изглеждаха доста по-яки от мен. Само да посегна към пистолета, те според мен щяха да извадят базуки. Ако бяха наети на договор, сигурно бих се оправил, но ако работеха за себе си, можеха просто да ме треснат показно и да видят дали след това някой няма да поиска да им плати за стореното. Тъжното в моя живот е, че някои хора наистина биха го направили. Пуснах будилника в джоба си, оставих няколко долара край чашата си и излязох.

Навън беше студено и аз теглих една дълга по адрес на определена производствена компания. Преди няколко години на снимачната площадка на „Мицубиши“ снимаха филма „Нордърн Мейн“, но не искаха да се занимават с разните му там дъждовални машини и машини за вятър. Направо получиха разрешение да променят микроклимата през следобедните часове. Естествено, всичко се обърка и сега никой не може да каже какво ще бъде времето. Да живееш тук е като в някаква лудница, но този, филмът върви с голям успех в Европа, затова никой не смее да се оплаква.

Притичах през улицата с ръце в джобовете и с наведена глава като елемент от постановката, като човек, който иска да се скрие някъде от дъжда. На следващия ъгъл видях един спрян автомобил, а пред него, напряко — полицейска кола. Двама стояха с ръце на капака и с разкрачени крака. Едно от ченгетата методично тъпчеше нещо на земята и аз се успокоих. Обикновена проверка за цигари.

Фоайето на хотела беше тихо и слабо осветено. Няколко растения стърчаха неподвижно в саксии край стените, а подът изглеждаше доста чист. Той беше един от ония хотели, който те карат да се чудиш за какво са предназначени — не са достатъчно скъпи, за да отседнеш там нарочно, нито пък достатъчно евтини, за да бъдат единственото място, което можеш да си позволиш. Всъщност, той представлява част от поредица острови, в които прескачат продавачи и други прихождащи заплатаджии. Всяка стая е обеззаразена „за вашата сигурност“ и снабдена с Библия. Самият аз съм отсядал в милион такива хотели — те са като държави в държавата. Безлични, анонимни стаи; обслужващ персонал, одосаден от собственото си плиткоумие; вечер в ресторанта тук-таме мъже на неопределена възраст, седнали сами по масите. Косите им са мокри от душа след целодневното шофиране, обути са в измачкани джинси, реят поглед в празното пространство, а очите им смъдят от предварителното проучване на вечерната програма на порноканалите. Винаги съм се чудил защо такива хотели си нямат собствени гробища, ей там, отзад, където всеки от клиентите им ще може да се присъедини към нормалното си общество, след като най-сетне закономерно получи инфаркт.

Мазникът, комуто се бях доверил, го нямаше, но това беше добре. Ако се наложеше да се върна, влачейки една съпротивляваща се жена, щях се нуждая от колкото се може по-малко чуждо присъствие. Стаята на Лаура Рейнолдс беше на втория етаж и аз тръгнах по стълбите. Не трябва да се вдигат акциите на асансьорите, като ги караш да се чувстват твърде важни. На всяка извивка на стълбището се спотаяваха още цветя, подозрително неподвижни, сякаш допреди секунди са си разказвали клюки.