Майкъл Смит - Един от нас

И така, аз продължавах да се грижа за отломки от живота на други хора и от време на време си мечтаех някой за разнообразие да ми остави и хубав спомен. Случваше се да пофлиртувам и с някоя целувчица, само и само да заглуша шума от лошите спомени на другите хора. Открих какво значи да бъдеш друг човек, открих, че съм станал по-малко склонен да нося оръжие. Понякога получавах и силни главоболия — достатъчни, за да ме изкарат от строя за по няколко дни.

Но през повечето време бях добре и когато се нуждаех от мотив за работа, просто поглеждах как парите в сметките ми се увеличават.

Всичко вървеше добре до преди три дни!

Трябваше да се сетя доста по-рано! Ако не друго, отключената врата на апартамента трябваше да ми подскаже. Нали по-добре от всеки друг знаех какво става в главата й. Но нямах основание да си мисля, че е в състояние да извърши нещо глупаво. Всъщност по-скоро обратното.

След около десет минути станах и виснах пред вратата на банята. Зная, че жените могат да прекарат невъобразимо количество време във ваната, но рядко избират за това три часа сутринта. Обикновено запазват този вид удоволствие за случаите, когато вече закъснявате за излизане. Бях готов да проявя разбиране, защото зная колко важно е човек да се чувства чист, ала в този момент наистина нямах време за такова нещо. Ченгетата навън сигурно отдавна си бяха заминали и исках да тръгваме. Имах да водя разговори с разни хора, да върша и други неща. В главата ми цареше относителен ред, но не бе задължително това да продължава вечно. Освен всичко друго исках и да видя новините.

Тогава разбрах какво липсва. Наклоних глава към вратата и се заслушах. Вече не се чуваше никакъв звук, никакво тананикане, нито дори плисък на вода от случайно движение на ръката. Опитах вратата. Беше заключена.

Съборих я с ритници.

Лаура Рейнолдс лежеше по бикини и сутиен във ваната с изстиваща вода. Останалите й дрехи бяха прилежно сгънати върху тоалетната чиния. Главата й висеше върху рамото, очите й бяха затворени. Острото й, хубаво лице беше безизразно и застинало. Водата бе червена, а по целия покрит с плочки под имаше кръв. Кожата й беше бяла, а устните — сини.

Разбързах се.

Дръпнах запушалката на ваната и грабнах от стойките някакви кърпи. Дясната й ръка бе изправена току над водата и когато я дръпнах, забелязах, че разрезът не е толкова дълбок, колкото можеше да бъде, и че бе пропуснала най-важните сухожилия. Увих я здраво в една кърпа, провесих я през ръба на ваната и посегнах за другата ръка.

Разрезът там бе доста по-дълбок — може би той е бил първият. Но и обратното е допустимо — може по-малкият да е бил първи, а когато е видяла, че тунелът пред нея се отваря, решила да се затича по него колкото може по-бързо. От китката й все още обилно бликаше кръв. Увих ръката й, но видях, че това няма да е достатъчно. Горещата вода и алкохолът бяха разредили кръвта й и сега тя сякаш напираше да напусне тялото. Издърпах колана от хотелския халат, който висеше откъм вътрешната страна на вратата, и го стегнах около лявата ръка. Тогава тя за първи път помръдна — единият й клепач трепна като крилото на някакво бавно и тромаво насекомо.

Подпрях крак на отсрещната страна на ваната, наведох се и се опитах да я издърпам. Макар и слаба, да я поместиш беше все едно да поместиш целия хотел. За малко не се пльоснах по очи. Най-сетне успях да я подпра на стената и да я задържа там, докато докопам халата и го увия около раменете й. Опитах се да промуша ръцете й в ръкавите, но това се оказа прекалено сложно, а и не исках да размествам кърпите. Накрая просто я метнах на рамо и я отнесох в спалнята.

Докато я поставях на леглото, тя изстена тихо, но не направи никакво движение. Отново отворих куфара й, награбих някакви дрехи и ги натъпках в джоба на палтото си. След това отново я натоварих на рамо и я изнесох в коридора. Бързо се огледах, уверих се, че наоколо няма никой, което беше добре, защото положението и без това си беше достатъчно сложно. Дори не ми мина през ум, че трябва да потърся чантата й, и се сетих за нея едва, след като вратите на асансьора се затвориха зад мен. В този момент реших, че просто ще й се наложи да живее без нея.

Бях стигнал до средата на фоайето долу, когато зад себе си чух някакво възклицание. Обърнах се, макар и не много стабилно — тела в безсъзнание не се носят лесно — и видях, че мазникът ме гледа със зяпнала уста и ръката му вече посяга към телефона.

— Приятелска шега — казах аз.