Майкъл Смит - Един от нас

Същата идея била осъществена и вътре в квартала — с изгледи от Бърбанк, Глендейл и Холивуд, които непрекъснато се осъвременявали директно в ефир. Лос Анджелис получил цял нов квартал, но запазил предишния си изглед, а специалните тунели, водещи отвън до трите съхранени зони, означавали дори, че на практика все още имал обществен парк. Защитниците на околната среда били малко нервирани от цялата тази работа и твърдели, че не там е основният проблем, но те никога са разполагали с пари и дори не били канени на срещите, където тези проблеми били решавани.

Докато приближавахме портата, която представляваше дупка с размери шест на десет метра в иначе безупречната панорама, аз докоснах с пръст сензора на таблото. По този начин изпратих името, генома и кредитния си баланс на матрицата, вградена в обшивката на колата, за да бъдат разчетени от компютъра на входа. Матрицата беше тройно защитена с краен DES алгоритъм, одобрен от правителството, който можеше да бъде преодолян за не по-малко от двайсет минути. Аз просто не вярвам, че всички, които карат из Грифит, имат парите да живеят там. Особено тия, които се мотаят в моя квартал.

Пуснаха ме и аз минах през бариерата. Външните врати се затвориха зад мен и се озовахме в тунела за достъп през стената. Не изключих двигателя, докато придвижваха колата към вътрешната порта. Накрая вратите се отвориха и аз отново подкарах на открито.

Включих колата на автосистема Грифит и й наредих да ме закара вкъщи, колкото може по-бързо.

Отвътре Грифит изглежда така, сякаш проектантът му е черпил вдъхновение от Дисниленд. По хълмовете се мъдрят доста хубави и скъпи къщи на много нива. Но всичко останало е стена до стена. Площите в долините са разпределени на правилни решетки от магазини и ресторанти, които не са никога на повече от пет минути с кола от „Старбъкс“, „Бордърс“ или „Бейби Гап“, които представляват гръбнакът на „Дженерика“. Доста големи площи са пешеходни зони, а всички магазини са построени в отговор на истеричния писък на комерсиализацията — ресторанти във формата на храна и магазини във формата на продуктите, които продават: магазините за обувки изглеждат като обувки, видеомагазините са тънки и правоъгълни, а „Хърби Кротон“, където собственикът Хърби продава малки кубчета препечен хляб с двеста различни аромата, има вид на огромен кротон. Дори няма нужда да бъдеш грамотен, за да разбереш къде да пазаруваш — идеална гледка от следсловесната история на цивилизацията. Има и един великолепен нов подлез, украсен с графити от дизайнери, а по средата — няколко големи хотела и малки островчета специализирани магазини, сгушени като гнезда в каньоните. Всичко е построено през последните десет години и дори и смогът е изкуствен и не замърсява околната среда.

Пълна безвкусица, повърхностно и безсмислено, а аз го наричам свой дом!

Когато колата зави по моя площад, изключих автопилота и я подкарах сам. Ставам много смел шофьор, когато видя своя паркинг. Сградата, в която живея, някога е била един от най-лъскавите хотели в околността, но един ден някой решил, че двеста метра по-надолу всъщност било много по-хубаво. Само за едно денонощие всички напуснаха „Фолкланд“, а някои от тях дори сами си носеха куфарите. Буквално за една седмица зданието беше напълно обезлюдено. Когато реших да се установя някъде за постоянно, сградата бе кандидатствала за статута на „забележителност“ и го бе получила, след което бе превърната в сграда с частни апартаменти. Спешно бе повикан екип от вътрешни дизайнери, за да придаде на хотела вид на съборетина. Те свършили доста добра работа, но ако се поотъркате в някоя стена в апартамента, ще се убедите, че всъщност мръсотията е боя — малка шега с околната среда.

Оставих едно от редовните дежурни момчета да паркира колата ми и се сбогувах с нея наум. Вече можех да си позволя устройство за смаляване на автомобили, но истината е, че просто им нямам доверие. Чувал съм много разкази за хора, които пускали колата си в джоба, но като се отбивали в някой ресторант за обяд, тя изведнъж се разгъвала на масата. Едва ли бихте искали да се случи и на вас — изведнъж, по средата на обяда, в скута ви да се появи превозно средство с тегло два тона.

Лаура Рейнолдс все още бе в безсъзнание, но беше жива и аз я метнах на рамо и побързах да вляза в сградата. Целият първи етаж се бе превърнал в гъмжило от откачалки, в тълпа от жадни за удоволствия хора и работещи момичета на фона на постоянния шум край стотината различни сергии. На пръв поглед изглежда доста приятно, но не и за хора над четирийсетте, които ще го изживеят като един от най-лошите си кошмари. Един съвет от мен — общо взето дрогата тук е кофти, а с момичетата въобще не се захващайте. Повечето от тях са специализирани проститутки: медицинските сестри си носят катетри, момичетата от автоматите за паркиране по закон са задължени да ви дават билетче, а ученичките страшно си падат по тайфите и винаги са току-що приключили поредния спор с майките си. Единственото свястно нещо са хомеопатичните барове, в които можете да се катурнете само от една глътка бира, но пък има и здравна фирма, а линейките й денонощно чакат зад заведението със запалени двигатели.