Майкъл Смит - Един от нас

То идваше при нас — като дъжд от безоблачно небе.

Там, където някога се намираше външната стена, бавно се появи видение, което придобиваше своите очертания от влагата й облака, от шума и нищото. Появи се редица от шест мъже в сиво, възправени неумолимо — като планина. Пред тях имаше още един човек с тъмен костюм, но този път лицето му бе различно. Лице, измамило вековете, лице, което бе отвъд времето, и все пак бе белязано от него.

Седем духа от невидимото бяха дошли на Земята и аз не знаех какво всъщност чувствам — ужас или радост.

Възцари се тишина, която продължи цяла вечност.

Стратън стоеше неподвижен и гледаше мъжете. Изведнъж вдигна рязко ръката си към мен и дръпна спусъка.

Нищо не се случи.

Опита пак — само още едно сухо щракане.

— Не — каза Господ, — г-н Томпсън е един от нас. Той няма да умре тук.

Стратън не му обърна внимание и опита още веднъж — резултатът беше същият. В известен смисъл почти му се възхищавах.

— Но от тебе — добави Господ, — наистина ми писна.

Най-сетне Стратън схвана какво става.

Шестте ангела тръгнаха към него. Видях, че в крайна сметка техните лица не са едни и същи, а постоянно променящи се безброй черти, всяка от които изчезваше твърде бързо, за да може човек да се фокусира върху нея и да я види. Изражението на лицата не можеше да се разгадае, чувствата, които ги владееха, не можеха да бъдат предугадени. Не можеха да бъдат описани с думи, защото в нашите умове нямаше нищо от онова, което бе в техните. Тогава разбрах защо Господ може да им въздейства толкова малко. Те бяха непознаваеми.

Стратън ги разпозна вероятно от собствените си сънища, които никога не съм успявал да измъкна от главата му. Той знаеше, че те идват за него и започна да се усуква, опита се да повярва, че има къде да избяга. Ала целият наш свят се бе свил до едно мъничко местенце и той нямаше къде да отиде.

Опита тромаво да тръгне назад, като с ужас гледаше духовете, които вероятно виждаше по много по-различен начин от мен — защото няма по-страховито зло от доброто, което те мрази.

Падна на колене.

Започна да става нещо необичайно, някаква физическа промяна — Стратън започна едва ли не да се сплесква. Вече не го виждах като точка в пространството, нито като физическо същество. Вместо това възприемах един дълъг процес на сътворени неща и изживени събития. Видях малки откъси от тях като при прехвърляне на спомени при лоша връзка. Лицето му започна да се размазва, разделяйки се в две посоки — в миналото и бъдещето. Вместо да задържи във вместимостите на визуалното, неговата същност ставаше течна като бушуваща река, която преодолява обичайните си брегове и предизвиква наводнения. Твърдостта на неговата материя идваше от това сгъстяване и аз разбрах, че с всички нас всъщност е така. Сега тя го напускаше.

Бях замръзнал, хипнотизиран в продължение на доста време, но след това казах:

— Не, той е мой.

Главите на всички ангели веднага се обърнаха към мен и се почудих как е възможно да съм ги видял с оръжия и как хората може да ги описват като малки сиви човечета или такива с арфи и крилца. Сигурен съм, както един приятел каза веднъж, че ако триъгълниците си измислят бог, вероятността той да има три страни е много голяма. В реалността ангелите в положителен смисъл не бяха нищо. Нито аз, нито кой да е друг можеше да проумее какво представляват. Те бяха отсъствие на отношение, телата им бяха горящи пламъци от някакъв нов цвят, който никой никога не е виждал.

Усетих, че очите им ме наблюдават до момента, в който те се размиха и се превърнаха в едно. Това, което видях чрез тях, бе едновременно и твърде грандиозно, и твърде малко, за да бъде осъзнато. Беше като книга — чиста и спретната от една страна, а от друга — достигаща до всичко, което някога се е случвало. Един бе направил хартията, друг — подвързията, трети пък — печатарските клишета, на които са били набрани записаните истории. Всичко това се е случвало на различни места по света и по различно време. А вътре — думите, всяка от които материализация на нещо ефирно и мимолетно, на предмети и мисли, рафинирани и оформяни от умовете на безброй поколения с една-единствена цел — да му се предаде смисъл. Техните очи водеха до безкрая, до всичко, което някога е било. Всяко нещо, без значение колко малко е то, е врата към всичко.

След малко ангелите се отдръпнаха и отстъпиха поне веднъж пред някой, който винаги е бил само пръв сред многото.

Човекът с тъмния костюм наведе глава към мен и ангелите затвориха очи.