Майкъл Смит - Един от нас

Моника смъкна малко пистолета и сега той бе насочен към врата ми. Тя се изхили и в този момент се подмлади с двайсет години. Стратън постави брадичката си на рамото й, за да вижда по-добре, плъзна ръце по тялото й и обхвана гърдите.

Дулото на пистолета продължаваше да се мести и се насочи към гърдите ми. Моника се усмихваше, докато ръцете на Стратън я галеха и притискаха. По скулите й изби лека руменина, а пистолетът най-накрая се спря отново на лицето ми.

— Довиждане, нещастнико — каза Моника.

Чу се силен удар и сякаш нещо се смачка.

В първия момент помислих, че чувам как ме застрелват. След това видях как глупакът с длетото се изсулва към отсрещната стена на стаята, сякаш някой го дърпа с въже.

Стратън се обърна да види какво става. Хладилникът на Хамънд стоеше на прага и вратата му тъкмо се затваряше.

Тоя зад мен промърмори: „Какво става тука?“ и за момент отпусна пистолета. Това бе достатъчно.

Хвърлих се върху Моника, като се свих, за да мина под пистолета. Блъснах я в стомаха и ги съборих със Стратън по гръб. Докато падаше, Моника дръпна спусъка, пистолетът изтрещя покрай ухото ми и почти ме оглуши. Междувременно видях как Дек ритна със страшна сила неговия човек в капачката на коляното, изправи се и заби крак в лицето му. Дек изглеждаше искрено ядосан. Ако има нещо, което той наистина мрази, то е някой да му ръга пистолет в главата.

Когато се освободих от плетеницата крайници на пода и се изправих с бръмчаща глава, чух сподавен писък и се опитах да разбера какво, по дяволите, става. Тогава видях, че фризерът-ракла влиза тичешком през вратата, следван от пералната машина. Хладилникът вече се беше качил върху първия глупак, който се извиваше под него като уловен в капан бръмбар и викаше, та се късаше. Видях как микровълновата печка се стрелна покрай ъгъла на канапето и виковете замлъкнаха. Нали знаете, че микровълновите печки имат остри ръбове.

Стратън грабна пистолета от Моника и го насочи право към Дек, който в този момент беше зает да млати неговия кретен, но аз ритнах Стратън в гърба и куршумът мина далеч встрани. Междувременно край мен прелетя друг изстрел и като се обърнах, видях, че тоя, дето държеше пистолета до ухото ми, стреляше безразборно по посока на процесора за храна, който се носеше право към него. Процесорът получи куршум в командното табло и залитна, но дотогава пералната машина светкавично се бе озовала зад него. Човекът отстъпваше към ъгъла на стаята и стреляше, но куршумите отскачаха от метала и рикошираха из стаята.

Дек се опитваше да хване Моника. Тя риташе и дращеше като диво животно. Хладилникът, чиято окървавена врата бързо се отваряше и затваряше, напредна към Стратън, а от другата страна се опитваше да го захапе фризерът-ракла. Третият от отбора се бе окопитил бързо и методично стреляше в задния панел на хладилника, опитвайки се да уцели мозъка му. Звукът на натрошени стъкла зад мен ми подсказа, че пералната машина може би току-що също бе загинала.

И изведнъж бях осенен от една идея!

— Сега — казах запъхтяно на будилника, който още седеше в джоба на ризата ми, — е точно времето, когато трябва да ме събудиш!

Сигналът се включи незабавно, пронизваща сирена, която почти ме повали на колене. Но никой не забеляза това, тъй като никой не можеше да чуе звука. Дори и аз не можех, макар да усещах как резонира във всичките ми кости на врата и как, възпроизвеждайки звук със същата дължина на вълната, усилва до краен предел постоянно излъчвания от гръбначния ми стълб сигнал.

Стратън и неговата шайка все още стреляха по електроуредите, а Дек и Моника се биеха на пода. Стори ми се, че Моника май печели, но това е нещо, което никога не съм споменавал пред Дек. Сякаш гледах някакво интересно предаване по телевизията с изключен звук. Не можех да чуя нищо!

Сигналът ставаше все по-силен и по-силен и цялото ми тяло започна да пулсира. Стратън произведе още един изстрел и тогава като че ли започна да осъзнава, че се случва нещо необичайно. Той бавно отмести поглед от хладилника и видя нещо, което никой друг не можеше да види.

Въздухът в ъглите на стаята потрепери.

Шайката спря да стреля, мускулите им се вцепениха. Дек погледна лицето ми, но какво е прочел там — не зная.

Моника продължаваше да се бори, без да усеща нищо.

Въздухът потрепери отново, след това се изви, като стопено стъкло под силен напор. Мебелировката и таванът се разкривиха и размиха като килим, който се разпада на пушещи и горящи влакна. Таванът се изду навън, като че ли засмукан от небето. После сякаш огромен облак си проби път към земята, заизвира през междуатомните пространства и ни погълна с тътен от далечна буря. Лицата избледняха от светлина, която идваше отникъде, и се виждаха само втренчени очи. В последната секунда един от шайката на Стратън се опита да избяга, но бе мигновено превърнат в пара. Главата на другия експлодира в светлина, като остана само тялото, което се катурна и изчезна. Краката ми все още бяха на земята, но всичко друго вече се намираше в друго състояние — някъде между световете. Никъде не ни водеха.