Майкъл Смит - Един от нас

Грешка. Стратън го е убил, защото Роумър се е изпуснал, че аз зная за него и мога да го използвам, а може би и защото е психопат, който вижда, че губи играта. Както и да е, Роумър вече представлявал просто ненужен боклук и е бил очистен.

Изведнъж чух стъпки в другата част на къщата. Изтичах навън от кухнята, покрих се в мрачината и видях, че някой излиза от всекидневната и влиза в предния коридор.

— Стой на място! — казах аз, насочвайки пистолета към силуета. Тя дори не се стресна, просто се обърна бавно към мен и ме погледна. Беше Моника Хамънд!

— Кой си ти? — попита тя с леден и съвсем спокоен глас.

— Инспектор от ХЕИ — отвърнах аз и тръгнах към нея. — Знаете ли, че в района за подготовка на храна има един обезобразен труп?

Тя изглеждаше добре за жена, която вероятно наближаваше петдесетте. Предполагам, че чудовищното й его и маниакалните физически упражнения са допринесли за това. Единствената разлика между жената, която стоеше пред мен, и образа на онази от спомена, бе в няколкото бръчици около очите и прическата, която сега бе прецизна и скъпа. Това все още бе жената, която се бе присмяла на Лаура в оня далечен следобед и изглеждаше така, сякаш бе изваяна от някакъв студен, твърд камък.

Гледаше ме, както би гледала зет, за когото винаги се е опитвала да си внуши, че не съществува. Тя разбра, че зная за нея. И не даваше пет пари!

— Кой си ти? — попита пак тя.

— Един, дето твоят приятел прецака. Един от огромното множество, към които спадаше и Рей. Знаеш ли, че всъщност Стратън го уби?

Очите и заприличаха на локви кръв.

— Разбира се! — каза тя. — Идеята беше моя.

— И искаш собствената ти дъщеря да пострада за това?

— Аз нямам дъщеря! — отвърна тя.

В този момент едва не я застрелях там, на място. Треперейки от гняв, посочих с пистолета си вратата на всекидневната и изрекох, колкото можах по-спокойно:

— Влизай обратно там и затвори вратата. Не съм дошъл за теб, но ако ми попречиш, няма да те пожаля. Върви си гледай работата и не ми се пречкай!

Тя постоя за момент на мястото си, както правят хората, които винаги гледат да стане на тяхното, след това се върна във всекидневната и затвори вратата, без да погледне назад. Останах така, с изваден пистолет, и изчаках няколко секунди да ми мине.

След това събитията се развиха светкавично.

Откъм задната врата се чу шум, дръпнах се встрани и видях Дек, който влезе на бегом:

— Куот идва — просъска той, — току-що слезе от една кола.

— Сигурен ли си, че е той?

— Оо, да. Точно, както ми го е описвала Лаура.

Посочих на Дек трапезарията.

— Скрий се тук — прошепнах аз, — и веднага след като привлека вниманието му, иди зад гърба му.

Той тръгна за натам, а аз се дръпнах в сянката на стълбището, насочих пистолета към вратата и притаих дъх.

В началото — нищо, а след това — шум от приближаващи се по пътеката стъпки.

После — ключ, който отключва вратата.

Пронизващ въпрос: „От къде на къде Куот ще има ключ?“

Вратата се отвори и един мъж влезе в къщата. Не затвори вратата, стигна до средата на коридора и спря.

— Зная, че си тук, Хап, и не вярвам да ме застреляш направо. Предполагам, че най-напред ще искаш да ми натриеш носа, нали?

Обля ме студен душ, мозъкът ми се смрази.

— Стратън, какво, по дяволите, правиш тук?

Той се усмихна.

— Нали ти искаше така?

— Исках да се срещна с Куот, не с теб.

— Това е Куот! — каза Дек от сумрака зад Стратън със странен глас. — Куот е, Хап, казвам ти!

— Това е Стратън! — отвърнах аз.

— Всъщност и двамата сте прави — каза мъжът, — а освен това и двамата сте много глупави.

Вратата на всекидневната се отвори и оттам излязоха трима юначаги. Дек се опита да хукне към предната врата, но двамина го настигнаха за секунда и го повалиха на земята. Аз понечих да се дръпна назад, но се препънах в нещо и паднах право по гръб. Следващото, което помня, бе, че пред очите си видях дулото на пистолет и усетих, че някой е стъпил с крак върху гърдите ми.

Така великата операция на Хап и Дек приключи за нула време.

Стратън бе Куот, а Куот бе Стратън с модулатор на гласа. Сега, като си мисля, всичко си е било логично и обяснимо! Желанието на Стратън да ми повери работа със спомени, тъй като „Куот“ вече е знаел за изтритото ми от базата данни престъпление, което ме правеше лесно манипулируем. Така е разполагал с необходимия виновник, когото при необходимост винаги е можел да подхвърли на полицията. Способността му постоянно да изпреварва очакванията ми с една крачка до момента, в който престанах да използвам напътстващите телефонни услуги на Куот; невъзможността да открия Куот при завръщането си от Мексико, точно по времето, когато Стратън е бил в самолета от Флорида за Лос Анджелис.