Майкъл Смит - Един от нас

Стратън живееше сред плетеница от тайни, а чрез личността на Куот е имал достъп и до всички мои тайни. Можете ли да си представите — в крайна сметка ходът с крабдада не бе успял да заблуди никого. Не съм разбрал за какво точно е намеквал Господ, но и тогава посланието му бе някак мъгляво, както обикновено.

Хората на Стратън ни завлякоха във всекидневната, където край камината стоеше Моника. Имах чувството, че стои така от доста време, сякаш позира на художник. Помислих си за заглавие да предложа „Мастия от пъкъла“, но вероятно и без това бях загазил достатъчно. Закараха Дек в средата на стаята, сложиха го на колене, ръгнаха един пистолет във врата му, както правят при екзекуциите, и едва не го събориха по очи. Мен ме стиснаха за гърлото и ме тръшнаха на канапето, като през цялото време един навираше деветмилиметровия си пистолет зад ухото ми. Хората на Стратън бяха яки момчета, а нашите пистолети отдавна ги нямаше — както и надеждите, че ще доживеем до старини. В стаята бе общо взето тъмно, включени бяха само няколкото умело подредени осветителни тела. Аз поне щях да умра на добро осветление.

— Можеш да се чувстваш горд със себе си! — каза Стратън. — За идиот като теб успя да ми причиниш доста неприятности. Трябваше да се обадя на доста хора в града през последните двадесет и четири часа, за да разкарам цивилните ченгета от близките околности. Няколко часа след смъртта на Хамънд неговото лично малко скривалище бе прочистено и очевидно полицията е узнала за моя бизнес от друг източник. Съобщението, което си оставил на Сабрина, ме навява на мисълта, че това ще да си ти!

— Отличен! — похвалих го аз. — А освен това има и едно ченге, което знае всичко за теб.

— Това не е достатъчно, г-н Томпсън. Само доказателствата имат значение. Предполагам, че такива няма, защото досега щеше да се е обадил.

— Той е умен човек. И дотам ще стигне.

— Тогава ще го убия — каза кротко Стратън.

С едно кимване той даде знак на единствения свободен глупак. Оня разбра и излезе от стаята. Това не ми харесваше. Започнах да усещам, че ще се случи нещо лошо.

— Защо не дойде още у Джеймисън? — попитах аз, чисто и просто да печеля време. Какво пък толкова се интересувах! Подкрепление нямаше да дойде! Изведнъж решението да не предупредя Травис за действията си ми се стори върхът на глупостта!

— Бях зает — каза Стратън. — Най-малкото трябваше ми време да се отърва от този ненужен боклук Роумър. Ти може и да си ужасен досадник, но поне беше добър в работата си. Той ме осведоми, че ще си имаш за помощник едно добро другарче, както се и оказа на практика. Не бих дошъл на място, където вие сте си подготвили и разставили силите. Предпочитам да си подготвям терените по собствен вкус.

Той извади от джоба си някакъв пакет и го хвърли на канапето до мен.

— Знаеш, че ако ме убиеш, полицията ще те търси!

Пакетът беше плик от дебела опаковъчна хартия и вероятно съдържаше някакви листи и компютърни дискове.

— Съмнявам се — каза Стратън, — пък и няма никакво значение. Благодарение на теб, цялата организация тук се провали и не може да се възстанови. Сега е необходимо тактическо отстъпление, а това е жалко, защото в това отношение хората от този град имат най-добрите тайни и са готови да плащат, за да си останат такива.

Очите на Дек се обърнаха към мен. Лицето му ми подсказваше, че и той го е разбрал. Разиграваше се театър. Двама неудачници, намерени мъртви в дома на Хамънд с оригиналните дискове със записите за изнудване, всеки от тях застрелян от пистолета в ръцете на другия. Точно тогава на вратата отново се появи третият, понесъл внимателно длетото от гърдите на Роумър. С моите отпечатъци по него картинката щеше да бъде пълна.

— Никой няма да повярва на това — казах аз.

— Грешиш — усмихна се Стратън и извади пистолет със заглушител. — Никой няма да се интересува!

— Нека аз! — каза Моника.

Стратън се обърна към нея, помисли и се усмихна. Той я повика с ръка и й подаде пистолета. Моника зае позиция на няколко метра пред канапето и ме погледна с престорена свенливост. Хвана пистолета с две ръце и го насочи право в главата ми.

— Да не е много прецизно — каза Стратън и се придвижи, за да застане зад нея. Той се усмихваше широко и явно се наслаждаваше на цялата случка. — Не забравяй: престрелка между двама мизерници, между двама нещастници, които току-що загубиха окончателно.

Дек погледна надолу към килима. Той не можеше да помръдне, без главата му да бъде отнесена. В същото положение бях и аз. Не искаше да гледа какво ще стане след малко и аз не можех да му се сърдя.