Майкъл Смит - Един от нас

Двамата с Джеймисън седяхме във всекидневната и чакахме някой да почука на вратата. Все още се надявах, че Куот първо ще се обади, но ако дойдеше направо, Джеймисън щеше да стане и да отвори вратата. Куот едва ли щеше да започне да стреля от вратата, след като знае, че го чакат цял куп лесни пари. През това време Дек щеше да притича през улицата зад гърба му и след секунди вече щяхме да сме надделели. Никога не бях виждал самия Куот и нямах представа за физиката му. Винаги съм си го представял като типичен дребосък, но събитията от последната седмица ме навяваха на мисълта, че всъщност може и да изглежда по-иначе. Бях инструктирал Дек при първа възможност да опре пистолета в гърба на Куот и да му даде да разбере, че не се шегуваме.

Не разговаряхме много. Джеймисън седеше невъзмутимо на канапето и от време на време отпиваше от чашата си с уиски. Аз се изтягах на един кожен фотьойл с цвят на праскова и ми се искаше да можех да запаля. В девет без десет телефонът иззвъня. Джеймисън подскочи и това бе първият видим признак за нервността му. Остави внимателно питието си и вдигна телефона.

— Да — каза той спокойно, — аз съм.

След това лицето му помръкна.

— Не разбирам за какво говорите — погледна към мен. — Няма такъв човек тука.

Продължи да отрича още известно време, като използваше докрай актьорските си способности, но накрая ми подаде слушалката и каза:

— Мисля, че вашият вътрешен информатор е играл и с двете страни. Г-н Куот знае, че сте тук.

Изпсувах ядно и грабнах телефона.

— Здрасти, Куот! Няма ли да дойдеш да си поиграем? — изръмжах аз.

— Много смешно! — отговори Куот.

— Как разбра?

— Роумър ми каза, малко преди да изчезне от града. Наистина ли си мислиш, че можеш да ме изработиш толкова лесно?

— Заслужаваше си да опитам — отвърнах. — Защото аз така или иначе ще го направя — това е сигурно. Когато и да е, някой ден ще ти взема здравето.

— Виж какво — каза той с променен глас, — съжалявам, че ти скрих парите, съжалявам и че върнах криминалното ти досие в базата на полицията, но аз не съм виновен. Стратън ме накара. Нямах избор — ти най-добре знаеш какво представлява той.

— Да, зная, но това не променя нещата. Аз ти вярвах, а ти ме прецака. Опита се да ме насадиш на пачи яйца.

— Той ме държи в ръцете си, Хап. Здраво ме държи. Нямах друг начин.

— Явно се заблуждаваш, че това ме интересува.

— Хайде да сключим сделка — каза бързо Куот.

— Какъв е проблемът? — попитах аз, като все още се стараех гласът ми да не изразява радостта, че нещата изведнъж отново се връщат по местата си. — Да не би на отбора ви да му припари под краката?

— Нека да ти кажа направо, че ще съм много щастлив да видя този негодник прецакан! — каза той и думите едва не заседнаха в гърлото му.

Нямаше как да си признае какво му се е случило сутринта — въпрос на чест между хакерите е да докажат, че тяхната система може да издържи на всичко, което другите могат да измислят, — ала тонът на гласа му издаваше всичко. Крабдадът бе свършил работата си чудесно, като бе причинил достатъчно щети, за да влуди и да докара Куот до отчаяние, но бе оставил и достатъчно доказателства, за да може да бъде проследен откъде се е появил и кой го е изпратил. Това бе и явен намек, че Стратън е решил да го остави на акулите.

— Добре, ела у Джеймисън, както беше по план — казах аз, — и ще говорим.

— Да не си полудял? Вярвам ти толкова, колкото на това, че баба ти е мъж. Роумър може и да ти е повярвал, че ченгетата не знаят за Джеймисън, но аз не. Предполагам, че те са се скатали някъде по стаите и ме чакат, за да ме окошарят.

— Да, бе — отвърнах аз, — благодарение на теб сега полицията ме търси за Трансвърчуъл! Не си забравил, нали? Така че с полицаите няма как да си ходим на гости и да си пием пиенето заедно.

— Няма да дойда там и това е окончателно. Имам и по-добра идея.

— Каква е тя?

— Ти искаш Стратън и аз го искам. Дай да го намерим и да го довършим заедно.

— Виж, Куот, ако знаех къде е Стратън и можех да го сбарам сам, да не мислиш, че сега щях да си губя времето в приказки с теб?

— Не, но аз работя с него. Мога да му се обадя и да го накарам да дойде някъде, понеже трябва да му кажа някои неща, но не са за по телефона.

Бинго. Изведнъж се появи път към върха и нямаше да има нужда двамата с Дек и пръста да си мръднем. Толкова бях стъписан от благоприятното стечение на обстоятелствата, че ми трябваха няколко секунди да обмисля положението от всички страни. Куот можеше да се опита да ме прекара, но той не знаеше, че Дек е тук и ми пази гърба. А вероятността той да иска да си отмъсти на Стратън за унищожаването на скъпоценния му уебсайт бе доста голяма. Ако си променеше мнението в последната секунда, просто щях да го елиминирам. Каквото и да му се случеше оттук нататък, Куот вече си го беше заслужил. Помислих си, че видя ли пак Господ, ще трябва да му благодаря за идеята да внесе раздор в редиците на лошите.