Майкъл Смит - Един от нас

Оставих телефонния секретар на мястото му и го помолих да пренасочва разговорите ми към Дек. Той се съгласи и беше учудващо учтив. Заключих апартамента и качих куфара в асансьора. Долу във фоайето забелязах Тид, който бе във фурията си, като помагаше на един собственик на щанд да измъкне парите на няколко туристи. Когато свърши работата и туристите се заклатушкаха, натоварени с очарователни парченца дърво, събрани покрай брега, и всякакви други дивотии, аз го поканих да пийнем по бира на бара, където бях чакал Дек и Лаура. Струваше ми се, че оттогава е минал цял месец. Дадох му резервен комплект от своите ключове и го помолих да наглежда апартамента през следващите шест месеца. За толкова ми беше платено — след това собствеността щеше да бъде преотстъпена на друг. Тид беше чудесен и обеща да изпълни молбата ми. Бил говорил с Вент и разбрал, че имам някакви неприятности. Не вярвал да съжалявам, задето съм си разчистил сметките — не всеки ден човек получавал подобна възможност. Другото съм щял да преживея.

След това влязох в колата и подкарах. Излязох от Грифит, като запаметявах гледките, и след поредицата завои навлязох в Холивуд и Бевърли Хилс. Минах още веднъж назад и завих по „Сънсет“ при „Ла Сиенега“ и стигнах до брега.

Докато карах, се чувствах спокоен и почти щастлив, сякаш бях постигнал целта на живота си. Не знаех какво да очаквам от предстоящата вечер. Най-много да успея да говоря с Куот, при това, ако имах късмет, ала не вярвах да мога да се справя със самия Стратън. Целият смисъл да действа с подставени лица като Роумър и Куот, бе да се пази колкото се може по-надалеч от бойното поле и засега бе неуловим. Човекът с костюма ми бе казал да се съсредоточа върху Стратън и това мислех да направя през оставащото ми време. Помислих си да се обадя на Травис и да го питам няма ли начин да ми даде още малко време. Щеше да бъде безсмислено и не му се обадих. Травис не вярваше, че Хелена е отвлечена. Той не вярваше в теорията за извънземните и аз със сигурност нямах намерение да го посвещавам в новата информация. Ако му кажех, че мисията ми е възложена от Господ, най-много да си спечеля специално помещение за психично болни, а така поне ще ме оставят в обща килия. Травис си има собствен план за действие и отмята всяка изпълнена точка, което го кара да се чувства нормално. Ако сте ченге в град, който се задушава от престъпления, трябва винаги, когато това е възможно, да печелите битките си. Тази вечер щеше да бъде отбелязана за изпълнена точката „фиаското «Трансвърчуъл»«, макар че никой освен него, мен и семействата на жертвите вече не се интересуваше от тази работа.

Може би Дек щеше да продължи да се занимава с проблема без мен, но едва ли шансовете му щяха да бъдат големи. А това исках да довърша аз. Исках да вярвам, че мога да поставя нещата по местата им сам. Може би това ме правеше толкова глупав, колкото и Лаура, когато излязла от сянката и убила един човек, който е навредил съвсем малко, с надеждата, че по такъв начин ще оправи целия свят. Понякога обаче животът толкова се обърква, че се налага да спреш и да го оправиш, защото в противен случай той просто не може да върви. Не можеш непрекъснато да ходиш по въже.

Да оправиш нещата не означава, че си решил всичките си проблеми — животът ти ще си остане повреден, но поне ще може да се използва отново.

Дек и аз прекарахме остатъка от следобеда у тях, на задната тераса. Пиехме бира бавно, надничахме отгоре в дворовете, слушахме тракането на пръскачките по ливадите и далечните детски гласове. Прегледахме пистолетите си и ги оставихме настрани. Измислихме пет начина да се измъкна от града, но нито един от тях не вършеше работа. Чудехме се не можем ли някак двамата с Дек да хванем натясно Стратън, но дори нямаше откъде да започнем. И така, млъкнахме и само наблюдавахме как небето първо леко се замъгли, а след това първите оттенъци на мрачината му придадоха невероятна дълбочина.

Понякога тичането след нещата не върши работа. Трябва да ги оставиш те сами да дойдат при теб.

В осем и половина двамата с Дек спряхме в Хилс, малко по-надолу от къщата на Джеймисън. Колата му беше паркирана на алеята в градината — нали следобед му се бяха обадил и му бях казал по кое време ще се появи Куот. Помощничката на Джеймисън май се изкикоти, когато каза, че отива да го намери. Предполагам, клюката вече бе плъзнала. Надявах се, че тази история няма да стигне до списание »Пан Гелъктик «Сей У от»“ , защото в обратния случай журналистите щяха да ме разкъсат от интервюта. Дек ме остави да сляза и продължи нагоре, за да паркира някъде там, след което се върна пеш и се скри от другата страна на улицата. Изчаках да изчезне от погледа ми и тръгнах към къщата на Джеймисън.