Майкъл Смит - Един от нас

— Напротив — намигна Джеймисън. — Измъкнат насила от младолик мъж с грубоват вид, който не казал на охраната по каква работа идва! Ти ми правиш услуга!

Наблюдавах го как върви царствено надолу по алеята с изправен гръб и високо вдигната глава. Той изглеждаше така, сякаш нямаше за какво да мисли, освен да си каже репликите и да не се блъсне случайно в някой стол. Надявах се да имам възможност да видя новия му филм, макар и само по кабелната в затворническата килия. Ролята му подхождаше.

Беше ме спечелил!

Изгълтах на бърза ръка нещо средно между закуска и обяд на една от масите на тротоара пред кафене „Проуз“, след което, оригвайки от преяждане, се отправих към апартамента си. В „Проуз“, както може да се очаква, разбират важността на мазнините и холестерола и винаги се грижат в храната ви да има предостатъчно. Всъщност, ако искате, може да си ги поръчате като допълнително блюдо. Когато се прибрах вкъщи, набрах номера на телефона, който ми беше дал Роумър, и той вдигна още при първото позвъняване. Беше ми приятно, че някой ме вземаше насериозно. Отдавна не ми се бе случвало.

Казах му, че съм се опитал да пораздрусам Джеймисън самостоятелно, като намекнах, че идеята ми е да измъкна малко пари покрай системата на Стратън. Исках да му прозвучи глупаво, което никога не пречи, както и да го заблудя по отношение на истинските си мотиви. След това го инструктирах и му казах, че ще чакам да се обади по телефона.

Седнах до телефона и запалих цигара. Роумър се обади още преди да я бях изпушил. Беше говорил с Куот и му казал и двете неща — че Джеймисън не е известен на полицията и че му създава проблеми. След това поискал подкрепление. Гласът на Куот звучал далечен и разстроен, но обещал, че ще отиде да притисне Джеймисън в девет вечерта.

— Добре се справяш, любителю на фъстъци — казах аз. — Сега искам да стоиш настрана и да не забравяш две неща. Първото е, че си ми дал задника си под наем.

Каза, че знаел.

— А кое е второто?

— Опиташ ли се да ме прекараш, ще те убия. — Затворих телефона със съзнанието, че това не бе истината, но той беше повярвал.

Огледах апартамента и се опитах да измисля откъде да започна. Ако имах повече работа, щях да си направя списък, но така, както стояха нещата до момента, това едва ли си заслужаваше. В крайна сметка, най-напред отидох в спалнята. Там никога не беше се случвало нищо кой знае колко интересно, поради което не се забавих много. Събрах някои от дрехите, които имаха определена стойност във връзка със спомените ми, и ги хвърлих в един куфар. Другите оставих в шкафовете под предлог, че докато изляза от затвора, повечето от тях няма да ми стават и вероятно модата ще е съвсем друга. Дотогава мъжете и жените може да са започнали да носят еднакви дрехи, направени вероятно от орелска слюнка.

В куфара имаше още много място и аз го напълних с някои предмети, които ми се стори, че си заслужава да взема. Няколко книги и наръчника за моя органайзер, който никога не бях чел, но пазех от суеверие, защото знаех, че ако го хвърля, той веднага ще откаже да работи. Някои неща от чекмеджето на бюрото ми: пътеводители от места, където съм прекарвал добре, няколко пощенски картички от Дек и семейството ми, една снимка на Хелена, която по случайност носех в деня на събитието и която така и не ми даде сърце да изхвърля. В дъното на чекмеджето бе дневникът, в който записвах всичко през годините на пътуванията си по мотелите и в „Холидей Ин“, а по-късно и в „Хилтън“ и „Хаятс“, както и бележки за много от сънищата и спомените, които са преминали през мен. Един господ знае защо съм записвал всичко това, като някаква инвентаризационна книга на живота си. Мъжка му работа. Мъжете са колекционери — съвестно събират преживявания, собственост и време. А също така и жени — както разбрах от имената, които бях отбелязал. Гласове, които бях слушал, коси, които бях галил, тела, които бях виждал, свити сутрин на кълбо до мен. Всичко бе вече безвъзвратно минало, пеперуди, забодени някъде в затънтените зали на прашен музей, трофеи, събирани с момчешки ентусиазъм, които никога не са били истински разбрани. Мъжките хормони са като вируси. Те искат да излязат навън, да завоюват и подчиняват, да посещават и се настаняват в различни нови домове и невинаги разбират какви огромни вреди нанасят на домакините си.

Прелистих няколко страници, след което промених решението си и върнах бележника в чекмеджето. Дневникът приличаше на колекция от писма от първата ми любов или от един по-ранен Хап. Ако нещо от всичко това е имало някакво значение за мен, то вече бе станало част от мен. Нямаше нужда да пазя пликовете като доказателство, че писмата са били изпратени.