Майкъл Смит - Един от нас

— Буташ ми кофти номер — отвърна той, но се дръпна встрани, за да мога да вляза.

— Имаш ли крабдади?

— Имам два — страхотни. Давам ти ги двата за триста.

— Искам само един и имам само сто долара — казах аз и му подадох парите на Дек. — Тъй като не можеш да устоиш, ще ми го продадеш. А освен това, ще ми разрешиш да използвам телефона ти и ще ми дадеш още малко време за парите, които ти дължа.

— И защо? — попита той малко объркан.

— Защото Господ е на моя страна.

Вент задържа погледа си за малко върху мен и въздъхна. Той хлътна навътре в леговището си, където държеше специалния си хладилник и започна да рови в него. Междувременно аз грабнах телефона и набрах номера на „РЕМтемпс“.

Независимо от ранния час Сабрина вдигна телефона още при първото позвъняване. Тя неотклонно вярваше в общоприетата максима, че като отиваш първи на работа това непременно буди у другите чувство на страхопочитание. Това у мен лично в най-добрия случай буди само съжаление.

— Сабрина — казах аз, — Хап Томпсън на телефона.

Последва пауза.

— Какво искаш?

— Искам да направиш нещо за мен.

— Вече предадох на г-н Стратън твоите думи — каза тя с глух глас. — Не ми се видя да е особено уплашен. И не, не е в офиса, и не, не знам къде е.

— Трябва ми пощенският код на „РЕМтемпс“ — казах аз, — както и електронният ключ.

— Какво ще правиш с тях?

— Ти само ми ги дай!

Гласът й бе напрегнат.

— Ще навредиш ли на компанията?

— Не — казах аз, колкото се може по-любезно. За части от секундата видях света през нейните очи, свят, в който фирмата е твоето семейство, вярваш на лозунгите и на лъжите й и намираш сили да слагаш надписи в столовата, които да напомнят на хората, че трябва да почистват след себе си и да не крадат чуждото мляко.

Тя ми ги каза. Записах ги на парче хартия и затворих телефона. Вент беше зад мен и държеше компютърен диск. Подадох му хартийката и той седна зад един компютър, който бе изолиран от другите. Пъхна диска в машината и набра информацията, която му бях дал. Гледахме на екрана как файлът на диска поглъща информацията, нараства и от него се ражда друг файл. След секунди той беше толкова голям, че успя да изяде оригиналния и пак остана само един крабдад. На екрана се появи четирицифрен код, който записах на ръката си.

Вент стана и ми даде диска.

— Използвай го умно и с акъл — посъветва ме той. — Ето ти и един подарък.

Той бръкна в гънките на халата си и извади пистолет. Взех го и го погледнах:

— За какво ми е?

Той се почеса по главата:

— Честно да ти кажа, не зная. Хладилникът ми каза да се държа добре с теб. Никога не ми се е случвало, всъщност, това чудо никога досега не е говорило и… Исусе, толкова е рано, че направо не мога да мисля и не зная защо го правя.

— Благодаря ти — казах аз и го потупах по рамото. — Трябва да тръгвам. Ще ти дам парите.

— Да, имай грижата — каза Вент, — и не забравяй каква е лихвата ми!

Опитах се да измисля къде е безопасно да паркирам колата и реших, че подземието на моята сграда не е по-лошо от което и да е друго място. По пътя се обадих на Травис. Той каза, че на петима от тези, за които имали листове с информация за изнудване, се бил обадил някакъв мъж на име Куот и че всички от списъците в момента били под полицейска охрана. Напомни ми също така, че искал да ме види в Управлението тази вечер и че ако не се явя, веднага ще пуснат заповед за общонационално издирване. Но от него научих и една положителна новина, макар и тя да звучеше малко странно — когато ченгетата в Кресота Бийч пристигнали в училището, те не открили никакви тела. Три часа по-късно в една кола на паркинга на Джаксънвил били намерени двама от отдел „Сигурност“ на „РЕМтемпс“ — очевидно се били застреляли един-друг.

Още един знак, предполагам, на човека с костюма, който действа зад кулисите. Това означаваше, че положението ми поне не се бе влошило. Опитах се да проведа още един разговор, но се включи телефонен секретар. Затова се обадих на Мелк, получих определена информация и си я записах за по-късно.

След като паркирах и заключих вратите, извадих диска от джоба си и го пуснах в устройството. След това се прехвърлих в Мрежата и подкарах, като гледах да не обръщам внимание на огледалото за обратно виждане. Главната порта към зоната за възрастни бе задръстена и две лелички от Мрежата се занимаваха с една кола, пълна с момчета в тийнейджърска възраст, които изглеждаха много уплашени. Тези лелички, да ви кажа честно, и мене ме уплашиха — навъсени старици с дебели, безформени тела, червендалести, със сиви коси, вдигнати на кок. Дадох назад и тръгнах по друг път.