Майкъл Смит - Един от нас

След това всички изчезнаха и ние отново се намирахме в стая, пълна с ранени уреди, а по стените й имаше петна кръв и следи от куршуми. Героичният хладилник лежеше облегнат на касата, а вратата му леко се поклащаше. Процесорът за храна седеше в ъгъла, а лампичките по таблото му светеха безразборно. Моника Хамънд се бе проснала в безсъзнание на края на канапето. Когато си тръгвахме, дори не забелязах дали е там. Може и да не е била с нас. Може би този дом дори нямаше да понесе присъствието й.

Стратън все още стоеше на колене в средата на стаята, навел глава и проумял всичко за своята досегашна същност. Времето за него бе спряло, но аз го познавах достатъчно добре и бях сигурен, че ако не сме бдителни, скоро отново ще поеме по същия път.

Дек вдигна един пистолет от пода и внимателно го опря в задната част на черепа на Стратън.

— Тъй като тук останахме само ние, двамата мизерници — каза той, — ще споделиш ли честта?

— Не — отвърнах аз, — имам по-добро предложение.

Два дни по-късно седях пред едно кафене на пешеходната зона на Трета улица, когато върху масата ми падна сянка. Погледнах нагоре и видях човека с тъмния костюм. През това време бях наблюдавал минувачите, не мислех за нищо, а кафето ми бе изстинало. Поканих го с жест да седне, поръчах две кафета и зачаках да заговори. Накрая той започна и ми каза следното:

В началото Земята била безформена и празна. Минало и настояще били в едно, в едно били и видимото и невидимото. Случвали се и нови събития, например раждането на планети на повърхността на кипяща звезда, но и всичко, което предшествало новосъздаденото, продължавало да съществува като постоянно разширяващ се пръстен, в който били инкрустирани нови диаманти. Жизненият опит се натрупвал и ставал все по-богат и все по-дълбок и ние сме се движели сред него като временни течения в океана. Тогава сме били доста по-малко плътотелесни и сме общували много повече. Не сме използвали думите като оръжие да натикаме действителността във форми, а духовете на тези, които вече си били отишли, били навсякъде около нас.

Не е задължително да си мислите, че онова време е било по-добро — просто е било различно и дълбоко в сърцата си повечето от нас знаят, че има неща, които е трябвало да станат по друг начин. Добиваме представа какво сме извършили само в трудните мигове, когато мислим за смъртта, за миналото и как те се отразяват на живота ни. Земята все още е обитавана от частици от всяка душа и ние насън се опитваме да възстановим един начин на живот, възможността за възприемане на който отдавна сме изгубили. Друг път усещаме присъствието на тези, които все още живеят там, даваме им имена и се опитваме да ги разбираме.

Защото след време дошли думите, а с тях секнало и общуването. Вместо да възприемаме света директно, опитът вече се опосредствувал чрез мисълта — щом се уловите, че наблюдавате, вие вече осъзнавате себе си като нещо различно от обекта на мисълта си. Започнали сме да приковаваме миналото, да го задържаме на място чрез описания, чрез създаването на разлика между „тогава“ и „сега“. Времето започнало да тече напред. Разделили сме светлото от тъмното, черното от бялото — извадили сме всичко от себе си и сме го поставили на показ. Нарекли сме сушата земя, а събирането на вода — морета. Едва след това сме видели, че те биват най-различни, но вече нищо не можело да се върне назад. Създали сме времето и ограничената продължителност и сме изгубили миналото, както малката лодка, която поема навътре в морето, скоро губи очертанията на необятната земя зад себе си.

Така е станало поне с част от нас. Някои избрали да дадат форми на пространството и да подчинят действителността, в която скоро сме се озовали. Други не постъпили така и сме станали разновидности на един и същ организъм, които обитават различни селения.

Ние, които сме станали видими, сме започнали да завладяваме света. Това станало възможно благодарение на нашата плътотелесност — като някакъв метафизически противопоставящ се палец. Ние сме съградили, проучили и променили както планетата си, така и самите себе си, улавяйки безформието и превръщайки го в твърдост и здравина. Но заедно с твърдостта се появила и вероятността от проблеми, повреди, грешки и смърт. Не се случило изведнъж, но ние постепенно сме се концентрирали във все по-голяма смъртност и сме си платили цената за това. Станали сме способни да умираме, а след нея няма връщане назад, освен ако онези, които някога са ни обичали, ни зърнат за миг през воала на спомена.