Любомир Николов - Къртицата

— Да — каза Васил. — Но преди да умре той е имал време да започне своя път към старата форма. Разбираш ли какво значи това?

— Не — поклати глава Урман.

— Това значи, че вие, човешкият род от тази планета, сте нещо изключително. Вие имате способността на агалите да превръщате телата си в онова, което пожелаете. Етикап не можеше да се откъсне от съзнанието, че е чиновник, и той отново се върна към стария си вид. Ето защо през последните дни беше непрекъснато гладен.

Урман неволно се почеса през маската. Ставаше му горещо.

— Почакай — каза той. — Почакай, Базил. Ами че това е…

— Това е гибелта на великия Аткран, на велика Зебара и на всички останали диктатури. Хората се покоряват на формите, в които са ги моделирали, само защото не знаят истината. Други, като тебе, знаят, че промяната на тялото се извършва насилствено, но мислят, че системата е всемогъща. А всъщност всичко зависи от силата на вашата воля.

Урман стовари ръка върху рамото на Васил.

— Ние и агалите! Зеб-заб, човече! Та това ще обърне света!

— Няма да е толкова лесно — каза Васил. — За такива като Етикап вярата във всемогъществото на системата е по-силна дори от смъртта. Можеш ли да си представиш колко сражения, колко борби, колко мъки ще бъдат нужни, преди да доведете тази идея до съзнанието на всеки човек? Много жертви ще има, докато разбиете с главите си вековната стена от страх, подлост, тирания, лъжи и робско покорство. Но сега имате за какво да се борите.

— Да — съгласи се Урман. — Аз не мога да говоря като тебе, Базил, но знам, че си прав. Сега ще има за какво да умираме. И всеки, който повярва в истината, ще бъде с нас. Затова трябва да оцелеем. Поне един от нас трябва да изнесе истината от подземията.

Като хвърли последен поглед към неузнаваемото тяло на Етикап, Урман излезе навън.

Внезапно светлината на лампите затрептя и угасна.

Васил пипнешком се измъкна от стаята и тръгна покрай стената. В тъмнината се чуваше задавено мучене и от много далече долитаха приглушени изстрели. Някой се блъсна във Васил, падна на пода, изправи се и продължи да тича по коридора.

Светлината се върна също тъй неочаквано, както беше изчезнава. Васил бързо влезе в голямата зала, където Урман задъхано командуваше своите хора, натоварени с оръжие, сандъци с боеприпаси и консерви.

— Ти и ти, оставете багажа. Бягайте да приготвите три вагона. Останалите след тях. Бъдете готови за бой.

— Знаеш ли какво беше това? — запита Васил.

Маската на Урман се поклати отрицателно.

— Не знам. Мислех, че са прекъснати кабелите, но сега…

— А аз знам — каза Васил. — Дай ми един вагон.

— Къде ще отиваш? — разтревожи се четириръкият.

— Далече… При електроцентралата под планината Дзарганай.

— Добре. Само че и аз ще дойда с тебе.

— Ти нямаш право да рискуваш, Урман. Трябва да бъдеш с хората си. Засега те са единствената ти опора и трябва да спасиш колкото можеш повече от тях. Защото с тях ще започнеш истинската, голямата борба.

— Зеб-заб, прав си, Базил такъв — омърлушено каза Урман. — Ще трябва да остана. Но ще те чакам.

— Ще се върна — обеща Васил и двамата заедно побързаха към малкия промеждутъчен възел на подземната транспортна мрежа.

Около трите избрани вагона цареше невъобразим хаос. Задъхани, потни, хората товареха вътре всичкия си багаж, прикрепваха към избитите прозорци леки и тежки картечници. Малко по-назад няколко души залагаха под релсите взрив.

„Правилно — помисли Васил. — Релсите трябва да се унищожават. Това ще забави армията.“

— Е, довиждане — смутено каза Урман и подсмръкна. — Ако сме живи, ще се видим.

Младият офицер влезе в кабинета с твърда стъпка, застана мирно пред бюрото и като скръсти по устава лявата си ръка, с дясната протегна напред жълта папка червен печат „Строго поверително“.

— Последни сведения за хода на операцията, господин съветник.

Кар пое папката и нетърпеливо я разтвори. Така… Унищожени 46 души от неизвестна група. Жертви — 63 войници и един офицер. В кой сектор е това? Аха, в сектор 117.

— Свободен сте — промърмори той към пратеника и обърна листа.

Донесение от сектор 62. След тежко сражение е избита бандата на смахнатия Ерполат. Жертви…

Офицерът още стоеше в кабинета и Кар усещаше натрапчивото му присъствие. Сърдито вдигна глава.

— Какво още?…

Думите му се задавиха в странен, гърлен звук. Твърдо стиснат в ръката на офицера, тежкият армейски пистолет беше уверено насочен към гърдите на господин съветника.