Любомир Николов - Къртицата

— Що за птица е това? — запита Васил.

— Уф! — сърдито изпухтя четириръкият. — Не разбра ли? Обикновен чиновник. Изглежда, не си присъствувал на покаяние. Това е нормално явление. Признай си и висшето милосърдие ще ти прости… Само че този път нашият човек не се доверил на милосърдието. Извършил някакво дребно прегрешение и толкова се уплашил, че решил да избяга. Слуховете за нашите подземия стигат навсякъде… Изскочил чиновникът от канцеларията и се спуснал в първата шахта, която му попаднала пред очите.

— И… той наистина ли е такъв?

— Наистина! — избухна Урман с непонятна ярост. — Целият свят е такъв! Разбираш ли сега, че нищо не можеш да промениш? Първото, което човек усвоява още от детството си, това е страхът. С тебе е свършено, когато знаеш, че братята по лоялност знаят всяка твоя стъпка, могат да направят с тебе каквото искат, а ти си безпомощна жертва. Всичко, всичко е прекършено! Само отделни единици се запазват като хора, а и от тях почти всички загиват. Е, какво ще правиш в този свят? Каква цел ще ни посочиш, освен да преживяваме както можем?

— Не знам — каза Васил. — И не очаквай от мене решение на всички въпроси. Това е твой свят, зеб-заб!

— Знам, че е мой този зеб-заб свят — тихо се съгласи Урман. — Добре, да не говорим за това. По-добре кажи какво прочете в тези книги.

— Странни неща прочетох — замислено каза Васил. — Методите, които се използуват за биологични превръщания, са прекалено слаби. По всички правила те не би трябвало да действуват. А действуват…

— И още как! — ядовито подметна бунтовникът.

— Тъкмо това ме смущава. Разбираш ли, аз проверих всичко. Целият процес, по който става преобразуването, прилича само на подготовка, на начален тласък. Дълго си блъсках главата и накрая се сетих за радиацията. Радиацията сама по себе си ускорява мутациите… искам да кажа естествените промени на организмите. А вашата планета е по-малка и това е позволило на по-голямо количество радиоактивни елементи да се задържат в кората. Цялата еволюция е протичала в условията на повишена радиоактивност. При това положение много животински видове са се оказали податливи на мутации. Разбираш ли ме?

— Разбирам те — изсумтя Урман. — Мене с учени думи няма да ме уплашиш. Говорил съм с всякакви хора.

— Най-сигурно доказателство са агалите. Те сами са постигнали онова, което при човека се извършва със сложни машини. Но все едно, целият човешки род на тази планета е податлив на принудителни промени. Именно затова е било лесно да се открие пътя към биологичните превръщания.

Урман вече не беше толкова скептичен. Той разтърква слепоочията си и кимна.

— Ясно… И доста просто. Имам само един въпрос. Ами ти? Нали идваш от друга… планета. Доколкото си спомням, разказваше, че си бил превърнат в къртица.

— Не е било толкова трудно — каза Васил. — В края на краищата, важен е принципът. Предполагам, че устойчивостта на тялото ми доста ги е учудила, но след дълги усилия са успели да ме преобразят. А обратното превръщане е значително по-лесно. Тия брошури твърдят, че организмът запазва нещо като матрица за предишното състояние и е достатъчно да се действува по нея.

— Аха… — промърмори Урман. — Благодаря за поясненията. Само че не виждам каква полза ще има от всичко това.

— За ползата ще говорим друг път — отсече Васил. — Имам една идея и искам да я проверя. Ще ми позволиш ли да се заема с този Етикап?

Урман махна с ръка.

— Прави с него каквото щеш! Не ме интересува. Все едно, при първия възможен случай ще избяга и сам ще се яви в Центъра за лоялност.

— Благодаря — каза Васил и излезе от стаята.

Няколко минути по-късно той човъркаше из вътрешностите на камерата за трансформация. Тук всичко беше много сложно. Зад пулта се преплитаха проводници, дозатори, тънки прозрачни тръбички, оловни контейнери с радиоактивни вещества, нагреватели и охладители, механични и електромагнитни устройства. Трябваше да отрегулира целия комплекс така, че да ускори процеса до максимум.

— Господин нулев… — прошепна някой.

Васил се изправи и видя пред себе си смирено прегърбената фигура на Етикап.

— Какво има?

— Нови престъпления, господин нулев. Изслушайте ме…

— Нямам време — сърдито каза Васил. — Стой си кротко и чакай.

Господин съветникът Кар седеше зад бюрото си и с мътен поглед се взираше в тънките папки, подредени пред него. Ужасът тегнеше върху плещите му, притискаше го с безликата маса на стените и тавана. Резиденцията се превръщаше в капан. Целият свят се превръщаше в един огромен капан, от който не можеше да избяга.